Ето че сега жената се превърна в допълнителна награда. Тялото й беше съвършено, наистина! Още повече, че местните жени бяха започнали да му омръзват. О, да, малката курва беше изключително страстна! И много скоро щеше да стене под него така, както преди малко под Пейгън.
Само дето той щеше да я научи на много по-палави игрички.
Скрит и забравен, древният камък проблясваше и искреше от пламъците в голямото му пурпурно сърце. На фона на непрогледната тъмнина, сред която лежеше, играеха своя вечен танц бликащите от него лъчи.
Той улавяше хармонията и трептенията около себе си като съвършено настроен инструмент и преобразуваше тази енергия в кървавочервените си дълбини.
Сега, далеч от света, многоъгълните му страни бяха по-тъмни от обикновено, а пречупващите се оттенъци бяха леко помътнели. Въпреки това, благодарение на огромната си сила, той регистрираше звуците и движенията и ги запечатваше в кристалната си памет, където съхраняваше информацията от всички досегашни векове.
Едната страна беше като екран, върху който две фигури се напрягаха и се олюляваха, изпълнявайки древния танц на любовта.
Върху съседната се появи друга картина — дълги тънки пръсти барабаняха по подплатена със сатен кутия, която беше празна. Блесна светкавица и от тъмното сърце на камъка сякаш се изтръгна остър вик.
Скоро и този образ изчезна. На повърхността остана да танцува само една фигура. Слаб мъж само с памучна превръзка около бедрата гледаше втренчено в разпаления огън. Очите му бяха очите на джунглата. Лицето му — лицето на нощта.
Каза една-единствена дума. Пламъците мигновено лумнаха с пукот и се извисиха. Рубинът на свой ред отговори на зова му с ека на дълбок, недоловим за сетивата тътен.
Дори когато пламъците се свиха и огънят започна да тлее, той остана в мълчаливото си бдение, търпелив като паяк, който плете невидима смъртоносна мрежа.
Той беше мъдрец и знаеше, че времето няма значение. Ето защо лицето му беше спокойно и търпеливо, докато обмисляше последните решителни действия, които трябваше да предприеме, за да освободи родния си остров.
Трета част
УИНДХЕВЪН
Има хора, които ще ви кажат, че не се страхуват от джунглата, че я познават така добре, както улиците на Маха Нувара или на собствените си квартали например. Тези хора или лъжат, или се хвалят напразно. Ако нито едно от двете не е вярно, то истината е, че те са просто глупаци.
Гневът няма очи.
39.
Величествена като името си20, огромната къща се извисяваше на върха на един от хълмовете, обгърнати, в мъгла, подобно на бляскав скъпоценен камък сред тюркоазеносиньо море. Стотиците прозорци улавяха светлината на изгряващото слънце й разпръскваха отражения с цвят на лавандула и корал към долината в подножието на хълма.
Великолепието на имението ослепяваше, беше дори невероятно. Къщата бе заобиколена от гъсто обрасли възвишения и огромни яркозелени чаени плантации.
Барет се взираше безмълвна и удивена в гледката пред себе си. Тя бе забравила всичко останало — схванатите крака, сърбежа в ръцете, болките в главата.
Къщата бе облицована с розови гранитни плочи и ламперии от рядко дърво. Ясно личеше влиянието на Изтока — изящно заострени сводове, сложни плетеници от каменни решетки пред огромните веранди с южно изложение.
Макар че сградата беше масивна, тя не изглеждаше тежка и скована. Множеството прозорци създаваха усещане за лекота и елегантност.
И точно затова къщата е огледално отражение на Деверил Пейгън, осъзна тя.
Бе изминала една адска, кошмарна нощ. Барет през цялото време не бе помръднала в леглото си твърдо решена да не обръща внимание на мъжа с каменното лице в другия край на палатката, който може би се преструваше, че спи. Тя се страхуваше да затвори очите си, защото отново би могла да стане и да ходи в съня си.
Усилията й се бяха оказали напразни. По някое време, в най-мрачните часове на нощта, когато луната се скри, а слънцето все още не се бе показало, Барет се бе измъкнала от леглото и бавно бе излязла в гъмжащата с насекоми тъмнина.
Осъзна това едва когато Пейгън я сграбчи, взе я на ръце и я върна обратно в леглото й. Тогава тя се събуди. Чувстваше се разнищена от рояка образи — реални и въображаеми, крито бе видяла в съня си. Това бе мрачен, еротичен хаос от спомени, въображение и копнеж.
В центъра на всяко видение стоеше винаги Пейгън.
Но дори когато я събуди, за да я спаси от кошмара, двамата не си казаха нито дума. Не си бяха проговорили от последното озлобено спречкване при водопада.
Това беше причината сега да изправи гордо рамене и да вирне деликатната си, меко оформена брадичка, скрила зад тази маска на безразличие болката и копнежа си.
Та нали имаше несравним учител…
— О, Хедли, никога досега не съм подозирал колко дяволски приятно е да се завърнеш у дома — Пейгън взе на един дъх стъпалата и сграбчи ръката на побелелия мъж с кокалесто лице и орлов нос, който го очакваше пред полирания до блясък портал на Уиндхевън.
Мъжът — управител, ординарец и приятел едновременно — отговори на Пейгън с една от редките си усмивки и енергично разтърси ръката му.
— Дяволски приятно ми е да те видя, Тигър, ако мога да си позволя смелостта…
Пейгън повдигна вежди.
