Рубинът

— Сега, Синамон! За Бога, не мога да чакам повече!

— Д-да! А-а… сега…

Пясъкът до тях блещукаше и отразяваше светлината, сякаш бяха пръснати хиляди кристали.

Но нито един от тях не притежаваше блясъка на очите й. Нито режещата острота на копнежа им един по друг, която сякаш ги пронизваше отвътре.

Пейгън рязко свали ботушите си и ги хвърли настрани. Последваха ги бричовете му. Мускулестите му хълбоци сякаш излъчваха блясъка на разтопен бронз на светлината на умиращото слънце.

Тогава се обърна към Барет. Гледката на пулсиращия му член просто секна дъха й. Боже Господи, та той е огромен! Тя можеше ли изобщо…

Нямаше време за страх или колебание. Само миг трепетно очакване и той обхвана бедрата й. По вените й пробягваха пламъци, сякаш беше останала без кости и усети допира на силните му бедра, ефирната ласка която предвещаваше неговото проникване.

Ръцете му мачкаха бедрата й, когато я повдигна на към себе си. Тя изстена под напора на безразсъдния глад, под напора на някаква сила, извираща на тласъци от нея, която тя не разбираше, нито подозираше, че е съществувала.

— Това ли искаш, Синамон? Да потъна в тебе толкова дълбоко, че никога да не мога да изплувам? Толкова дълбоко, че ти никога да не поискаш да ме освободиш? — Гласът му беше дрезгав, сякаш трябваше да се бори с нощните си кошмари и дълго потисканото желание, за да излезе от гърлото му. — Ако е така, кажи ми, по дяволите!

Барет потрепери и се вкопчи в мускулестите му рамене. Главата й се отметна назад. Къдриците й с цвят на старо злато се разпиляха над тях и сякаш самите те светеха, поемайки последните слънчеви лъчи.

— Дълбоко! О, Господи, дълбоко, Пейгън. М-оля те!

С дрезгаво ръмжене той я приплъзна под себе си, докато бедрата й не обхванаха изгарящите му слабини. Инстинктът заповяда на Барет да се огъне и да обвие дългите си крака около кръста му, докато пръстите й се впиваха в раменете му.

Той гърлено нашепваше някакви неясни думи, докато търсеше кадифеното мекия прием на твърдото си острие.

И тогава, когато тя беше напълно готова, когато по кожата й танцуваха огньове, а очите й бяха заслепени от красотата на голото му тяло, Пейгън я повдигна и проникна в меката й гореща плът.

— Боже Господи, Барет, ти си… толкова тясна. Толкова си стегната! О, Боже, гори за мен, Angrezi! Изгори ме!

Властните му думи я разтърсиха. Усети странен огнен вихър, а после прохладата на проникването му. И той бавно си проправи път и потъна дълбоко в нея, до дъно.

Не, още по-дълбоко. Чак до сърцето й.

Огромен, напрегнато пулсиращ и изгарящ, той беше в нея, срещу нея, около нея — навсякъде, стигаше почти до самата й душа. Той стенеше, бавно се оттегляше от нея и се задъхваше, когато ръцете му я насочваха за ново проникване. Всяко движение беше едновременно начало и край на едно единение, което се раждаше във огнения вихър на насладата.

— Още, Angrezi Дай ми всичко! Аз искам всяка твоя тръпка, всеки твой стон. Искам пърхащото ти сърце в ръцете си. Искам тялото ти, сладостно и изгарящо, когато влизам в тебе!

Барет стенеше и се повдигаше срещу него, зашеметена от желанието. Той беше нажежена стомана и нежно кадифе, безогледен завоевател и самоотвержен защитник.

Той беше Пейгън — мъжът, който отново я върна към нейната същина.

Тогава тя усети, че отново се появява сребристата вълна на удоволствието, този път по-дълбоко, и цялостно, защото той беше проникнал дълбоко в нея, защото я бе зародил и подпалил с огъня на собственото си желание. Заби ноктите си в раменете му, изви се като лък и застена, ослепена от нажежените до бяло експлозии на екстаза.

— О, Господи…

— Ти дали си… аз може би… — прошепна Пейгън с тревожен глас.

— Да, Пейгън, да!

Тя извика зашеметена, защото го усети да прониква още по-дълбоко и смъртно осъзна, че досега той се е въздържал, само я е подготвял за пълното й обладаване. Тя се изпъна, за да поеме топлината му, почувства, че нейният огън го залива на вълни.

Замята се неудържимо, защото го пожела с неудържим копнеж, желаеше да се слеят и да замрат така, окъпани от последните кървавочервени отблясъци на залеза. И здраво притисна твърдия му мускул, дълбоко потънал в нея, сякаш се разтвори и го пое като във влажна и гореща длан.

Движенията й бяха инстинктивни, първични и естествени.

И Пейгън не издържа:

— Всемогъщи Боже, Angrezi — той отметна глава И с мощен тласък потъна в нея докрай, стенейки от насладата на последното й конвулсивно разтърсване.

Тя го искаше, искаше всяка частица от него и го получи. Удовлетворена се подчини на властното му завладяване. Всяко плъзгане навътре беше докосване до самия рай, целият живот, събран в един миг — от първата глътка въздух, през събуждането на узрялата плът, до самата смърт. Бавното оттегляне раждаше мига на преситения покой, извън времето и пространството.

През тези неземни мигове Пейгън даде на Барет повече познания за живота, отколкото тя изобщо беше предполагала, че съществуват. Научи я на неща за самата нея повече, отколкото се бе надявала някога да разбере.

— Господи, Angrezi… Не мога… а-а-а…

И по устните й засия усмивка на удовлетворение, Когато почувства, че най-накрая той бе изгубил контрола над себе си. Пое го в себе си, сякаш му даваше спасение и дом, далеч от сенките на Канпур, далеч от зловещите пламъци на омразния рубин. Даде му всичко, което бе копняла да му даде още през онази нощ, когато той бе спасил живота й на два пъти. Даде му себе си.

Защото сега вече си спомни, не всичко, само някои разпокъсани образи, но достатъчно, за да разбере, че той е бил там.

И когато Пейгън с мъка си пое дъх и рязко потъна до дъно в нея, тя се отвори пред безумното му желание, усети мъжката сила и яростта му, а после съкровените вълни на влажната течност, които се изляха дълбоко в нея. Искаше и това.

В този миг Барет разбра, че Пейгън е намерил своя рай, както и тя самата, независимо колко дълги години, изпълнени с терзания и предателство, оставаха зад него.

Те заедно стигнаха до този рай — заслепени и тръпнещи, слели телата и стоновете си.

Последната й съзнателна мисъл, преди да потъне стремглаво в бездната на блаженството, беше, че този момент е бил съдбовно предопределен. Късмет, както го наричаше Пейгън. И независимо дали имаше памет или не, тя се закле да отдаде всичките си сили, за да запази този непоколебим и покоряващ мъж само за себе си.

* * *

След тези райски секунди в тях бавно започна да се връща усещането за място и време. Дори в този момент Пейгън здраво я държеше в прегръдките си и потръпваше. Не след дълго страстта отново избухна. Очите й все още бяха замъглени и невиждащи, когато той проникна в нея, дишайки с усилие. Зарови ръце в косата й, притисна се до болка в тялото й. Нейното име беше на устните му, когато се извиси до върха на своето блаженство. Шепнеше нейното име, когато почувства в отговор конвулсиите й, които го разтърсиха.

Продължаваше да го повтаря, докато със сплетените им тела се претърколиха на топлия пясък.

Облаците над главите им се обагриха в наситено пурпурно и теменужено. Пейгън все още беше в нея, не искаше да се откъсне от гальовната й мекота. Когато накрая се унесоха в сън, преситени и задоволени, пръстите му останаха заровени в копринения водопад на косата й.

Раят и адът, миналото и бъдещето нямаха никакво значение.