Рубинът

— Не го ли искаш наистина, Синамон, защото пулсът ти е буен като океански прибой, а дишането ти е тежко и накъсано.

— Не… — тихо изстена тя, когато зъбите му леко захапаха ухото й. — Аз… искам да спреш. — Последните й думи прозвучаха несигурно. Тя се помоли той да не е доловил това.

Пейгън обаче никога нищо не пропускаше.

— Хубаво е, Angrezi! Харесва ми да чувам задъханите ти думи. Стени за мен, още! Това ме кара да те искам с цялото разнообразие от желания на един мъж към една жена. Голата й гладна плът. Безумния й смях. Драскаща и хапеща. Но само когато отново събереш парчетата от себе си, Синамон, защото искам да виждам огън, а не страх в очите ти. Точно така, когато… — Това беше един дяволски голям залог в играта, но Пейгън реши да рискува: — Когато се срещнахме за първи път. В една тъмна, снежна нощ в Лондон.

Дъхът й спря. Не можеше да бъде истина!

— Лъжа! Аз нищо не помня! Ако сме се срещали някога преди, щях да го разбера. Щях да го почувствам!

— О, ти го чувстваш! Тялото ти ме позна от първия миг. Разбира се, през първите седмици не бях съвсем сигурен, все пак трябваше ми време да се уверя. В Лондон лицето ти беше закрито с воал, а косите ти бяха черни.

— Не!… — с обезумели очи тя се загледа в лицето му, но не различи нищо друго освен искреност и непоколебимост. — Невъзможно е — този път тя не беше толкова категорична.

А след това изведнъж черната завеса в съзнанието й се вдигна и споменът я заслепи. Картината оживя свиренето на ледения вятър, белите снежинки, които танцуваха на фона на нощното небе. Усещането за смътната, неопределена опасност, която я дебне някъде наоколо.

И още нещо. Един камък със сърце от лумна ни пламъци.

Рубинът? Нима беше видяла „Окото на Шива“ онази нощ?

Опита се да спре накъсаните образи, които се редуваха и се трупаха в главата й. Но те не искаха да спрат. Долитаха и се скупчваха в съзнанието й като ято подплашени птици.

Остър вик. Цвилене на препускащи коне, които изникнаха от тъмнината.

И един мъж с неясни черти на лицето. Мъж с махагонова кожа и очи като оникси. Господи, този мъж е бил Деверил Пейгън?!

— Връщат се, нали? — гласът му потрепна от радост. — За Бога, колко те търсих след тази нощ! Изпратих хора да питат от Уайтчапъл до Кенсингтън, но винаги се връщаха с един и същ отговор. Нищо. Нямаше жена с коса като абанос и черен воал. Никакви следи.

Барет не дишаше. Страхуваше се да му повярва, да се предаде, макар че кипналата й кръв й нашепваше, че той казва истината.

Тя отново се размърда, но каменната тераска беше тясна и сега единствената й опора беше твърдата стена от мускули и плът.

Смътно осъзна, че сърцето и е помнило през всичкото това време. Също и тялото й. Не всичко в подробности, но достатъчно.

Пейгън я привлече към гърдите си.

— Търсех те като луд. Сигурно ходих повече от сто пъти на този площад през следващите три седмици. — Гласът му стана суров. — Къде отиде?

Барет се опита да се отдръпне. Зави й се свят. Това беше само още един от неговите номера! Но внезапно поиска да попита. Трябваше да разбере.

— Ти… си ме търсил?

— Три седмици денонощно. Проверих на пристанището, в болниците, във всички странноприемници и пансиони в околността. — Нахлулите спомени помрачиха лицето му. — А после… после трябваше да тръгна. Рубинът беше продаден и нямах друга работа в Лондон. Нямаше защо да удължавам престоя си, когато в Уиндхевън имаха такава голяма нужда от мен. Можеш ли да ми простиш за това, Angrezi?

Сърцето й се сви при тази отчаяна молба. Възможно ли беше всичко това? Нима той я искаше толкова много?

— За Бога, какво искаш от мен, Пейгън?

— Кажи ми само, че си спомняш. Нещо. Каквото и да е.

Барет изучаваше лицето му. Търсеше някаква нишка, някакъв отглас от миналото си. Всичко, което видя обаче, беше дълбокото му безпокойство, скрито зад ужасните белези не само по кожата, а и в душата му.

Всичко, което видя, бе един човек, живял твърде дълго в сенчестата страна на живота и твърде малко сред светлината.

Всичко, което видя, беше Деверил Пейгън.

И нека Господ да й е на помощ, защото тя обичаше всичко, което видя.

Безумен копнеж изолира останалите й сетива. Беше се приближила опасно до мига, в който щеше да се предаде и да си признае. Тя прекрасно си даде сметка, че на това място и в този момент ще й бъде много трудно да противоречи на Пейгън и да отрича.

Но също така добре знаеше, че е длъжна поне да опита. Какво бъдеще можеше да има за тях двамата, когато тя беше все още половин човек и безлична пионка в смъртоносната игра на Ръксли?

Пръстите й се разтвориха. Чак тогава Барет разбра, че те вече не го отблъскваха, а лежаха върху голите му гърди. При техния допир мускулите му заиграха пол бронзовата кожа.

Тя го искаше! Господи, ако той продължава да и държи така в прегръдките си, тя нямаше да успее да го скрие! Помъчи се да овладее треперенето на ръцете си.

— Аз… аз нищо не помня. Сигурно грешиш. Освен това, косата ми едва ли може да се определи като черна, което и твоите очи няма как да отрекат.

— Но тя беше черна тогава, Синамон. Ти бягаше Явно се бе дегизирала.

От кого, обаче? Пейгън си зададе този въпрос може би за хиляден път. И защо? Сега той щеше да получи отговора, както и отговорите на всички останали въпроси, за които чакаше достатъчно дълго. Сега. Щеше да ги изтръгне от голото й, тръпнещо тяло.

— Не! Това… сигурно е била някоя друга. Друга! — в гласа й прозвуча отчаяние.

Пейгън остана неподвижен. Бедрото му беше все така силно притиснато между краката й, а ръцете му я държаха здраво за китките. Гърдите й развълнувано се надигаха и при всяко дразнещо допиране с гърдите му го разпалваха още по-силно.

— Не ме лъжи, Angrezi — каза дрезгаво той. — Не се надявай, че ще успееш.

— Не лъжа! — Искаше й се погледът, с който го изгледа, да бъде предизвикателен, но някак си не се получи. — Не помня, нито теб, нито нещо друго!

Куп лъжи, каза си наум. Не биваше да го окуражава и да му дава надежда, защото този хищник със суров поглед нямаше да пропусне възможността да използва нейната слабост в своя полза.

Пейгън изруга и я извъртя така, че сега тя лежеше върху гранитната плоча под него. Над тях водопадът се стелеше като сребриста завеса, обгръщаше ги с облак воден прах и ги откъсваше от външния свят.

— Лъжеш, Angrezi, и аз ще го докажа.

Когато мощното му тяло я прикова към скалата тя конвулсивно се заизвива. Очите му я изгаряха, лицето му бе изопнато от обзелата го решителност този път да не спира. Тя знаеше, че силата й не е равна на неговата, но с какво друго можеше да му се противопостави.

Пейгън продължи с ласките си, нежни като кадифе. Допря устата си до ключицата й и загали с език чувствителната вдлъбнатинка. Започна да поема с отворените си търсещи устни топлината, която пулсираше и струеше от кожата й.

— Аз ще те накарам да си спомниш, Синамон. Преди да съм свършил, ти вече ще си спомняш всичко от онази нощ.

За момент я обзе познатият страх. Нощ, в която бродеха сенки и безплътни призраци. Глухи отекващи стъпки. Ръце, протегнати от тъмнината, които я сграбчват…