Рубинът

аз ще хапна. — Видя нежеланието й и добави: — Ако не се храните, от вас няма да има полза нито за мен, нито за него! Сега излезте.

Без да дочака отговора й Мита се обърна към Нихал и двамата продължиха разпалено спора си.

Те почти викаха, когато Барет уморено излезе навън.

* * *

— Мита? — Барет тихо отметна платнището и се промъкна вътре.

— Тук съм, memsab.

— Има ли… промяна? — попита тя и чу въздишката на Мита.

— Не, все така е. Треската го държи и той не може да се успокои. При всяко движение раната се отваря. Много се тревожа.

В полумрака лицето на Пейгън изглеждаше изпито и съвсем тъмно от наболата брада. Когато Барет смени Мита и седна до леглото, той изстена и се замята, разперил ръце.

Тя внимателно улови едната му ръка и я сложи на гърдите му. Дори когато стиснатите му пръсти се бяха пуснаха, тя не махна ръката си.

— Страхувам се, че това са кошмарите от миналото му — тихо промълви Мита. — Спомените му за старото имение на север, преди Бунта. Той никога и на никого не говори за онези дни. Най-вече не споменава Канпур.

При последните й думи ръцете му се сгърчиха под пръстите на Барет. Тя бавно започна да ги гали, докато отново не се успокоиха.

— Това… това място, което спомена, Мита. Кан… — Барет се прекъсна по средата на думата и тревожно стрелна поглед към Пейгън. — Разкажи ми за него.

Лицето на Мита помръкна.

— Дяволско място. Изпълнено с ужас и предателство — започна тя. — Когато започна въстанието, управляваше Нана-сахиб, един човек със сърце на чакал. Той обеща на англичаните да отпътуват в безопасност по реката. Но вместо това… — гласът й рязко прекъсна.

— Разказвай, Мита. Аз трябва да знам, да разбера, когато… дойдат кошмарите, и да му помогна.

Прислужничката трепереше от напрежение, но успя с усилие да се овладее.

— Добре. Въпреки обещанието лодките бяха обстрелвани, когато се отделиха от брега. Всичко стана само за няколко минути. Само една остана от всичките четиридесет лодки. Реката почервеня от кръвта на мъже, жени и деца.

Дъхът на Барет секна. Значи Пейгън беше принуден да живее с тази картина в съзнанието си! Дали беше обичал някого, който бе загинал там? Може би е имал съпруга?

— Всички ли бяха избити?

— Не, оцеляха около стотина. Тях Нана-сахиб ги закара в града — погледът на Мита се зарея към джунглата. — Там мъжете бяха разстреляни или посечени. Жените и децата бяха затворени в една барака на края на града. Но когато след две седмици спасителните отряди на англичаните наближиха града, Нана- сахиб се уплаши, че затворниците могат да разкажат за извършените зверства — нежните й ръце започнаха силно да треперят, — и той… заповяда да ги разстрелят както са скупчени вътре в бараката. Когато дори собствените му войници откачаха да изпълнят такава нечовешка заповед, Нана-сахиб извика касапите от пазара да изпълнят волята му. През онази сутрин загинаха повече от сто жени и деца, моята господарка също. Тогава бях прислужница на съпругата на един от офицерите. Говори се, че душите на умрелите все още обитават Канпур, въпреки всички молитви и на брамините, и на свещениците да им се даде покой. А след пристигането на английските войски настанаха още по-големи ужаси.

Тя прокара разтрепераната си ръка по челото и продължи:

— Бунтовниците бяха оградени. Някои бяха разкъсани от топовни изстрели. Повечето от жените насила ни качиха на един кораб и ни закараха в Калкута. На борда бяхме принудени… да се подчиним на похитителите си. В Калкута бяхме натоварени на кораб за Лондон, където ни продадоха в един публичен дом. Там ме намери Тигър-сахиб… откупи ме… върна ми живота и надеждата. Вече бях чула историята за мъжа — Angrezi с безумен поглед, който се появил след погрома от джунглата като предводител и спасител на група изнемощели жени и деца. После бил на косъм от смъртта, дни наред се мятал в делириум в Лакхнау. Никога след това той не проговори за тези ужасни седмици, нито пък затова, какво е видял и преживял, докато са се криели в джунглата.

Барет безмълвно хвана ледените пръсти на Мита и усети как болката й от тези спомени започва бавно да стихва. Не каза нищо, за да я успокои, нито пък стори знак на съчувствие. Нима имаше място за съчувствие пред този преживян ужас? Тя можеше само да й даде живителната топлина на човешкото си присъствие.

Мита премигна и се отърси от виденията, нахлули от мрака на миналото.

— Вашата Angrezi Свещена книга съдържа думите „Отмъщението е мое, каза Бог.“ Аз се научих да отпращам кошмарите от Канпур, но Тигъра не успя. Страхувам се, че някой ден те просто ще го разкъсат и ще го погълнат.

Всичко това беше произнесено с толкова равен и безразличен тон, сякаш тя говореше за чаената реколта или за промяната на времето.

Барет гледаше как Пейгън непрестанно се мята в леглото, разтърсван от мрачните си видения. Внезапно се почувства безпомощна, неспособна да направи нещо.

— Но какво можем да направим за него, Мита? Все нещо трябва да му помогне!

— Боя се, че едва ли ще можем. Това, което трябва да се направи, само той самият може да го стори. В безпросветната тъмнина, където сега се намира сахиб демоните или ще победят, или ще бъдат победени. Не знам кое от двете. — С тиха въздишка Мита се изправи. Умората беше сложила своя отпечатък върху обичайно ведрото й спокойно лице. — Но аз знам друго Той бълнува през нощта твоето име, копнее за твоето докосване. Не за мен. — Гласът й стана суров. — Ако беше така, аз нямаше да допусна присъствието ти тук и щях сама да се грижа за него. В името на Шива, колко често съм се молила да беше така! — след последните й думи слабото й тяло сякаш клюмна. — Но моите богове не ме чуват, така че сега той е твой, Angrezi — Тя погледна с обожание лицето на Пейгън и продължи — Jo hoga, so hoga, както често обича Да казва Тигър-сахиб. Може би такава е прокълнатата ми съдба — да желая и винаги да бъда пренебрегвана! — После изгледа проницателно Барет: — Можем да останем тук само още няколко часа. Нихал каза, че вероятността за ново нападение е много голяма. Сахиб трябва да се успокои. И да събере сили за пътуването. Ти трябва да му помогнеш, защото мен не ме чува. Но знай, че ако не успееш ще загубиш двама приятели този ден, защото аз ще го последвам. И на съвестта ти ще тежат двама мъртъвци вместо един.

След още един продължителен поглед към Пейгън тя бавно приближи към входа и изчезна.

* * *

Мита не се върна. Вместо нея дойдоха Нихал и един от тамилските носачи. Донесоха чисти превръзки и топъл бульон за Пейгън.

Мрачното им мълчание потисна Барет. Сякаш те вече го бяха отписали от живота.

Но той нямаше да умре! Тя нямаше да му позволи. Трябваше да й плаща за твърде много неща, по дяволите!

Все така енергично продължи да попива потта от широките му рамене и гърди. Молеше се да спре да се мята, да не губи малкото си сили.

Не след дълго чу някакво шумолене до краката си, но не му обърна внимание, докато не усети дърпане на ръкава си. Меджик я гледаше с черните си очички. Умното личице на животинчето бе обърнато към нея и сякаш я питаше нещо. Барет мълчаливо взе маймунката в скута си и почувства странно успокоение. Малкото създание издаде тих гърлен звук. Не откъсваше поглед от господаря си.

— Не се тревожи, Меджик. Той ще живее — решително каза Барет като галеше маймунката по сивата козина — Нямам намерение да оставя това нахално същество да умре. Изобщо не съм