— Раниха го в Испания. — Лицето на Уитби помръкна. — Нямаше да го познаете, мис. Сякаш се бе смалил наполовина. И беше блед, толкова блед…
Чеси също пребледня.
— Моля за извинение, мис. Нямаше да говоря, ако… Просто, като го видях такъв… Спомените възкръснаха. Не оздравяваше месеци наред. Но така и не се оправи напълно. Сигурен съм, че кракът му още не е наред. А и хирурзите, които са се грижили за него… — Уитби изсумтя. — Е, сигурно са направили каквото са могли. Все пак е било на бойното поле.
Пръстите й се впиха в кадифената драперия на леглото.
— Тези болки… Аз не знаех…
— Никой не знае. Той не говори за това. Дори сега отказва някой да се погрижи за него. Голям инат е. — Гласът му потрепера. — Бог да му е на помощ.
Той се обърна и придаде обичайния сдържан израз на лицето си.
— Ще останете, нали?
Не можеше да не долови нотката на надежда в гласа му.
Каза си, че трябва да си върви, че вече и Уитби би могъл да се грижи за Морлънд. Каза си, че не иска да остава, че е опасно да остава.
Но някак си това не повлия на отговора й. Тя изпусна дълга въздишка и кимна.
— Да, май ще остана, Уитби. Ще ми трябва още вряла вода. И малко чай, ако е възможно. Боя се… боя се, че нощта ще е дълга.
24.
Както и се опасяваше, граф Морлънд не спа нито спокойно, нито дълго. Само след около час започна да стене и трескаво да се мята в съня си.
— По дяволите, не там, Уилкинс! Съвсем близо са… не виждаш ли?
Чеси се стресна от дрезгавия му вопъл.
— Тони?
Не я чуваше. Риташе с крака, които се бяха оплели в чаршафите.
— Трябва… да ги спрем. Трети батальон е прекалено близо.
Той настръхна. Простена и отметна ръка на една страна, ала се удари в кръста й.
Кошмарите. Милостиви Боже, беше забравила за кошмарите.
Ръката му се вкопчи в кръста й. Поемаше дъх рязко и учестено.
Чеси го потупа по гърдите, надявайки се да пропъди кошмара, но Морлънд започна да се съпротивлява и да ругае. Ръцете му бяха като от стомана. Останала без дъх, Чеси падна на леглото в капана на трескаво блуждаещите му пръсти.
По време на борбата ризата й се разтвори. Напрегнатите му длани се натъкнаха на гладката, мека гръд.
Морлънд притихна.
— Чеси? — Гласът му бе тих, замаян. Чеси не знаеше дали дори осъзнава, че говори.
— Тук съм. — Приглади един кичур, паднал на лицето му. — Опитвам се да спя. Но ти си ужасен пациент.
Ръцете му се впиха в хълбоците й. Твърдите му пръсти търсеха топлина и мекота. Намериха и двете. Чеси се сдържа да не извика.
Няма никакво значение, каза си тя. В крайна сметка той още спи. Това е просто конвулсия на мускулите, първичен стремеж да намери утеха и топлина в момент на страх.
Но всички тези обяснения не помогнаха на Чеси да не обръща внимание на силните му пръсти. Нито да поеме спокойно дъх. Нито да спре топлината, която се плъзна към стомаха й… и по-ниско, и се разстла във влудяващи вълни.
Сърцето й заблъска в гърдите. Трябва да си отиде! Не може да го остави да…
Знаеше, че е нередно. Той дори не съзнаваше какво върши. Би било истинско безсрамие да го допусне.
Ала независимо от протеста на разума, тялото й я убеждаваше, че има право — правото да се чувства по този начин, правото да го иска от него преди пътищата им завинаги да се разделят.
Да, само веднъж.
Палецът му зашари и намери зърното на гърдата й. Задъхваше се от страст.
— Чеси — едва промълви той, сякаш чак сега я позна. С неизразимо желание. — Сънувам ли или… това наистина ли си… ти?
— Не, освен ако и двамата не сънуваме. Ако и двамата не сме луди… а май е така.
— Ти спаси една развалина. Не мога да разбера… защо. — Главата му се настани на рамото й.
Болката и насладата й мигом се съживиха под устните му. Чеси се задави. Не и отново! Не би могла да го понесе!
Опита се да се отскубне, но той сграбчи жакета й и я укроти.
— Съжалявам… такъв съм глупак.
Инстинктът я накара да отговори пренебрежително.
— За кой ли път? Толкова често се правиш на глупак.
Ала в този миг гордостта й се изпари. Той обърна глава и потърси още топлина, още мекота. Чеси отпъди благоразумието и угризенията на съвестта си. Потъна, усещайки единствено силата на чувствата, разлели се по тялото й.
Той потърка брадясалата си буза в гърдите й. Грубото докосване я накара да потрепери, пръстите на краката й конвулсивно се свиха. И тогава той зададе въпроса, от който Чеси се боеше:
— Утре е. Кажи ми… за писмата.
Тя застина. Не искаше да си спомня, не сега. Желаеше единствено да литне с него към безкрая, да усеща близостта и топлината му.
— По-късно — прошепна тя.
— Сега.
Чеси отчаяно зарови пръсти в кехлибареното руно, покриващо гърдите му.
— По-късно — промърмори тя и лекичко го оскуба.
Той изпъшка.
— По-къс… но…
Зашепна, шарейки с полуотворени устни по настръхналата й кожа. Страстни думи, неясни думи, тайни думи я обсипаха като коприна.
Жакетът й зейна още повече. Необузданата й кадифена гръд се изсипа в ръцете му. Прехапа устни, за да сподави риданието си, когато той обхвана пищната плът и нежно лапна тъмното настръхнало връхче.
— Не, Тони…
Ала едва чу гласа си. Ръцете й някак сами се плъзнаха и замачкаха шията му.
— Моля те… ох, моля те, недей… — Най-сетне шумно пое дъх. — Трябва да вървя… Не мога…
Той не й обърна внимание. Леко дращеше с нокът другото горещо, стърчащо връхче, което бе открил. Чеси едва не извика от страст, когато той търкулна набъбналото зърно между пръстите си.
Всяко докосване я хвърляше в огън, разпалваше жаждата й за още. Трябваше да се спре, докато все още можеше!
— Стига, Тони. Не може. Не си… добре!
— Не съм добре… дяволски си права. Умирам… за теб. Целуни ме, Чеси. — Гласът му беше прегракнал. — Целувай ме целия, докато изгоря. Докато и двамата изгорим. — Той плъзна горещия си влажен език по гърдите й. — Обичай ме, Чеси. Боже, как жадувам да се обвиеш около мен в любовна ласка.
Чеси затвори очи, за да спре прииждащите сълзи.
