Перлата на любовта

сън цареше единствено студът. Това бяха сълзи… Нейните сълзи, ситни и сребристи. Бяха като всеопрощаващ дъжд, докато той се бореше със смъртта.

Сладки пролетни сълзи, прогонващи зимата, смъртта.

Той стисна зъби. Може би тя все още изпитваше някакви чувства към него. След дългите години на раздяла, след жестокия начин, но който я бе изоставил…

В този миг Тони Морлънд осъзна какво му бе липсвало през последните десет години, точно какво бе преследвал в планинските проходи на Испания, а по-късно във всички сенчести уханни спални.

През всички самотни мъчителни години, откакто напусна Макао…

Само това. Този водопад от черни коси върху възглавницата му. Тези меки ръце до лицето му.

Спомни си един отдавна отминал пролетен ден, когато момичето, прекрачващо прага на женствеността, му даде да яде риба направо от ръцете си и затанцува боса пред сребристите вълни на Южнокитайско море. Смехът й се посипа и го зарази.

Тогава те се заклеха във вечна вярност, порязаха пръстите си и смесиха кръвта си.

— Ще бъда твой приятел завинаги — каза той. — Ще бъда твоето сърце и твоят най-смел воин срещу всички злини. На… — той се намръщи, изчерпал въображението си.

Чеси ослепително му се усмихна с безкрайно обожание и пълно доверие.

— На север от нощта — каза тържествено тя, притискайки кървящите им пръсти. — На юг от слънцето и… на изток от… от вечността.

На изток от вечността.

Боже, как би могъл да забрави онези дни, вярата и обожанието й?

Да, ще я накара отново да се смее така. Закле се, макар целият да трепереше замаяно и всичко наоколо да тънеше в мъгла.

Все едно какво щеше да му струва и колко сълзи трябваше да пролее за този смях. Бе готов на всичко.

Потърси заоблените й форми и ги намери. Пръстите му зашариха по меката плът и не се задоволиха, докато не вкусиха цялата й наслада. Докато мекотата не набъбна в сладка сънена възбуда.

Да, със сълзи или смях, тя щеше да остане завинаги.

Това бе последната мисъл на Морлънд, преди да склони глава до нея. И той все още я докосваше, когато дрямката най-сетне го повали и клепачите му се затвориха.

* * *

Седнала пред запалената камина в уютната малка спалня с изглед към площад „Бедфорд“, херцогиня Кранфорд разглеждаше осеяната с перли и аметисти гривна, с която наскоро се бе сдобила.

Просто невероятно, помисли си тя. Съвършено пасваше на пръстена, който от няколко години съхраняваше в ковчежето си. Както и на огърлицата, с която Чеси Камърън се появи на бала.

Херцогинята сбърчи чело и завъртя гривната, така че огнените отблясъци заиграха върху златото и скъпоценните камъни. Знаеше, че може да се окаже ключ към много неща, към тайни, които така и не бе успяла да разкрие, колкото и да се стараеше. Този път ще трябва по-внимателно да планира действията си.

Докато се взираше в прекрасното бижу, на вратата се почука.

— Млякото ви, Ваша светлост. Ако сте готова. — Херцогинята бързо пъхна гривната в кожения й футляр и го скри под възглавницата.

— Да, Лизи, готова съм. — Тя се усмихна, когато компаньонката й влезе със сребърен поднос в ръце и й сервира обичайната чаша мляко преди сън. — Прекалено много ме глезиш.

— Глупости — каза тъмнокосата й компаньонка. — Тъкмо обратното, и вие добре го знаете.

— Така ли? Понякога забравям кой се разпорежда тук — промърмори херцогинята и посегна към топлата течност.

Ужасена забеляза, че ръцете й леко треперят.

Да, ще трябва много да внимава. Би било неприятно, ако слухът плъзне твърде рано, изтърван от някой слуга.

23.

— Почти успяхме — каза си Чеси. Иглите й проблясваха в светлината на Свещите. Пръстите вече я боляха, но тя измъкна и последната, почисти я и внимателно я пъхна в кадифената кутия.

Вдигна ръце и разтърка врата си. Сигурно скоро ще съмне. Уморена, тя се отпусна на кушетката, която Уитби беше сложил до леглото на Морлънд.

Духна всички свещи освен една, легна по гръб и плъзна поглед по гипсовата украса на тавана. Щеше да постави иглите отново след три часа. А превръзката щеше да смени след четири.

Но ще трябва да минат дванайсет часа, за да е сигурна, че той е извън опасност.

Чеси затвори очи. Въздъхна и започна да си преповтаря уроците за меридианите и номерата на иглите.

* * *

— Няма да пия никакъв лауданум. — Гласът на Морлънд прозвуча дрезгаво след съня. — Няма да го изпия, казвам ти!

— Разбира се, че няма да пиеш лауданум — каза Чеси успокояващо. — В това няма капчица лауданум.

Беше лъжа, разбира се, но той трябваше да си почива.

Изгледа я свирепо.

— Няма ли? Тогава, за Бога, ти изпий това проклето нещо.

Събуди се точно така, както Чеси бе предвидила. Вече десет минути се мяташе тревожно и упорито отказваше да изпие отварата, която му предлагаше.

— Езикът ми… гори. Кожата ми е като… ах… сякаш ще изскочи и ще затанцува. Какво, по дяволите, си ми дала?

— Нещо, което спаси живота ти, неблагодарнико. Ще изпиеш и това! — Виждайки, че все още не е убеден, Чеси ядно въздъхна и погълна половината от течността, после подаде остатъка на Морлънд.

Той го погледна с недоверие.

— Ще се… закълнеш ли? Че няма лауданум?

Независимо от угризенията на съвестта си, Чеси убедено кимна.

Морлънд пое чашата и я пресуши.

— Видя ли, не е чак толкова страшно.

Англичанинът се намръщи.

— Да не ме вземаш за кръгъл идиот? Мислиш, че не мога да позная лауданума, когато го вкуся ли? — Но езикът му започна да се преплита. — Гадна… малка лъжкиня. — Очите му се затвориха. — Красива, лукава лъжкиня. — Протегна ръка и зарови пръсти в косите й. — Целуни ме, лъжкиньо. Докато съм твърде слаб да ти направя нещо…

Чеси се разсмя на неприкритото безочие на заповедта му. Обидата, която звучеше в гласа му, и скритата болка в сънливото му мърморене най-сетне я накараха да се подчини.

Докосна устни до ключицата му.

Когато той въздъхна и бавно погали косите й, тя се приведе още повече, плъзна устни по брадичката му и постепенно се насочи към устните.

Беше й горещо… и трепереше от студ едновременно. Беше неспокойна и самата — леко замаяна.

Замаяна от вкуса на плътта му. От желанието да обсипе с целувки твърдото му, бронзово тяло.

— Защо не… отговори? — замаяно прошепна той.

— Да отговоря ли?