Този път със сигурност видя как един мускул трепва под кожата на ръката му.
— Само веднъж, Тони. О, моля те, докажи ми, че сме успели.
Сякаш в отговор, клепачът му едва забележимо трепна. И тогава тя чу почти беззвучния му глас.
— Не з-знаех… Трябваше да се досетя…
Бавно, с нечовешко усилие, той отвори клепачи. Блясъкът на изумителните му сапфирени очи ослепи Чеси. В погледа му се четеше отчаяние, каквото никога по-рано не бе виждала.
Пръстите му непохватно се вкопчиха в китката й.
— Трябва да кажа… — Той преглътна и се намръщи. — Не исках… да те изложа на опасност.
Чеси едва сдържа сълзите си и погали хлътналата му буза.
— Не се опитвай да говориш. Всичко ще се оправи. Само си почивай.
— … чувам…
Капчици пот трептяха върху бронзовите косми по могъщата му гръд. Беше му горещо, а само преди секунди се тресеше от студ.
А тя се стресна от желанието си само за миг да зарови пръсти в тези къдрави бронзови кичури, докато го чуе как стене от наслада.
Тя тръсна глава.
— Няма нужда да говорим — прошепна Чеси. — Всичко това ще почака до утре.
— Чес… — Той преглътна и с усилие пое въздух. — Трябва… да останеш. — Очите му светеха от треската. — Не е… безопасно.
Чеси трепереше, докато се мъчеше да разбере несвързаните му думи.
— Не говори, любов моя. — Думите се изплъзнаха от устата й, без да успее да ги задържи. — Ще имаме цялото време на света да поговорим утре, когато се оправиш.
Той притвори очи. Разтресе го тръпка.
— Трябва… да останеш…
И тогава, без да пуска китката й, той се строполи на възглавницата.
Няколко минути Чеси не помръдна. Цветът на лицето му се възвръщаше. Дишането му се нормализираше. Щеше да живее!
Докосна влажното му чело. Температурата бе спаднала и мускулите не бяха така болезнено напрегнати.
Все още замаяна, Чеси следете равномерното му дишане. Не успя да сдържи порива си да докосне лицето му, да заглади косите му и да оправи одеялото с разтреперана ръка.
Когато след малко Уитби отвори вратата, тя държеше ръката на Тони, а но лицето й се стичаха горещи сълзи.
— Боже, да не би да е…
Тя се обърна с ослепителна усмивка към стария иконом.
— Спасен е, Уитби! С божията помощ ще се оправи. — Изправи се, залитайки и прегърна стария слуга.
Отначало той се сепна, но после също я прегърна и нещо измърмори.
Чеси го пусна и потърка очи, като се смееше през сълзи.
— Боя се, че ще се събуди озверял. Ще бъде в ужасно настроение от билката, която му дадох.
Уитби се подсмихна.
— В такъв случай да ида да предупредя останалите. — Той я измери с преценяващ поглед. — Графът ще ви е задължен за живота си, мис Камърън. Това няма да му хареса. Понякога си мисля, че се страхува от това да дължи нещо на когото и да било.
Чеси погледна към бледото лице на възглавницата.
— Защо…?
Но не получи отговор. Вратата тихо се затвори зад гърба й.
Чеси се надвеси над Морлънд и внимателно приглади един бронзов кичур, който се виеше над веждата му. Лицето му беше отпуснато и той спокойно спеше.
— Негодник — прошепна тя. — Жалък отвратителен женкар. Ще живееш, чуваш ли? Ще
Беше сън като всички останали негови сънища.
Момичето, което виждаше всеки път. Чернокосо, с очи като виолетова коприна.
Тя изплува от сребърните води на заливчето и го прегърна като приказна морска русалка, а смехът й се разпиля наоколо като слънчеви отблясъци.
Морлънд пропъди от мислите си пленителното видение и се опита да овладее възбудата, която плъзна по тялото му при допира на горещите й гладки бедра.
Милостиви Боже, колко я желаеше! Дори когато не биваше, той я желаеше — гола, възбудена, както сега…
Замина, за да запази непорочността й.
Направи единственото възможно нещо. Измъкна се посред нощ като окаян пес, както тя го нарече, без даже да стисне ръката й и да каже думичка за сбогом.
Да, постъпи като истински джентълмен. През онази нощ той спаси тялото й, успя да я запази неопетнена за бъдещия й съпруг.
Ала в същото време, изглежда, бе разбил невинното й младо сърце.
Морлънд вдигна ръка, за да пропъди болезнените спомени. И докосна нещо меко, меко и женствено. Сепна се и потърси източника на тази кадифена топлина.
Кожа. Гладка кожа. Кожа, която потрепваше и настръхваше от допира на ръцете му.
Дъхът му секна. Той отвори очи. На малката масичка гореше фенер.
И тогава съзря Чеси. Беше захвърлила копринения си жакет и бе облякла неговата бяла риза.
Милостиви Боже, бяла риза.
Бели рамене.
Бели бедра…
Не беше сън. Бели, толкова бели. Толкова меки. Трябваше само да се изправи, да ги разтвори и да се вреже в тази забранена топлина…
Не можеше. Тя бе дъщеря на най-добрия му приятел. Невинна, млада, целият живот беше пред нея, докато той беше делил твърде много постели с твърде много жени, които даже не харесваше. Не, за Бога, тя заслужаваше много повече от осакатен, изхабен развратник като него. И той щеше да се погрижи да й го намери. Но първо трябваше да забрави за страстта и красотата й.
Той извърна жадния си поглед.
Но се натъкна на още по-мъчителна гледка. Трите горни копчета на ризата бяха разкопчани. Косата й падаше като танцуващи сенки върху бялата риза, белите чаршафи, белите меки рамене и кадифените бедра.
Същата жар. Болезнена, неутолима.
Той примигна и се опита да седне, замаян от болка. А ръката му…
Морлънд се намръщи и погледна надолу към лентата, която стягаше ръката му. От рамото му и от голите му бедра стърчаха шест сребърни игли.
Какво е това, по дяволите?
И тогава главата му се проясни. Един след друг разпокъсаните спомени се сляха в ясна представа за случилото се. Нападателят… ударът на кинжала. Отрова?
Как иначе да си обясни загубата на съзнание, вцепенението, обхванало цялото му тяло, борбата за всяка глътка въздух?
Морлънд погледна озадачено, внезапно осмислил случилото се. Тя го беше подкрепила, а след това и спасила от ужасната пълзяща парализа и неминуемата смърт.
Докосна гърдите си. Капчици влага блестяха по бронзовите му косми. Не беше пот. Не, в онзи кошмарен
