— Ай-ей-я! — Говореше на бързия и писклив кантонски диалект. — Добре се биеш, синко. Особено за едно вонящо чуждоземно псе!
Чеси запази мълчание. Знаеше каква е целта на подигравката — да я накара да проговори и така да се разкрие. Тя тихо заобиколи и се върна при прозореца.
Там зачака. Знаеше, че врагът е ударен и ще опита да се измъкне.
Ударът дойде ненадейно, мазолеста длан се заби право във врата й. Само шепа бойци можеха да изпълнят подобно нещо. Чеси се бе надявала да се научи, но учителят не се съгласи, твърдейки, че това е просто външен ефект без съдържание и не е за такива като нея.
Ала един триад беше длъжен да владее този удар.
Чеси политна напред почти изгубила съзнание, после с вихрушка от въртеливи движения затърси противника си.
Беше закъсняла — долови полъх на вятър, усети как копринените завеси я блъсват в лицето. Прозорецът!
Метна се напред и се взря в празното пространство.
Късно. Някакъв силует се скри зад комина на покрива. Докато го наблюдаваше, на Чеси й се стори, че се обръща и й се покланя подигравателно.
Тъкмо се канеше да го последва, когато чу болезнен стон зад гърба си. Още един стол се прекатури на земята.
Този път Морлънд не издаде звук. А това, реши Чеси, бе по-лошо от всичките му ругатни.
Разтревожена се обърна, забравяйки за разтапящата се в нощта сянка, защото знаеше, че сега Морлънд има нужда от нея. Насочи се към проснатото му тяло и напипа пулса — беше забавен, но равномерен. Задъхвайки се от болката в собственото си рамо, Чеси го опипа, за да види дали кърви.
Вместо кръв намери две подутини — точно зад ухото и над дясната му вежда. Несъмнено това го беше повалило. Лицето й се сгърчи от напрежение, но тя успя да го повдигне в седнало положение и докосна бузата му.
— Тони? Събуди се!
Той потрепера.
— Какво… — Той тихо изруга. — Чеси? Нима е…
— Тук съм. За съжаление нападателят ни се измъкна. Мисля, че е голям майстор.
Твърдите му пръсти хванаха китката й в мрака.
— Чувствам се странно. — Отново изруга. — Ами ти… Той…
Тя сурово се засмя.
— О, аз съм добре, като не се броят няколкото драскотини. Но го изпуснах, но дяволите!
Пръстите му трепнаха.
— Следващия път ще се справим по-добре. Изведнъж под вратата на спалнята пропълзя лъч светлина. Приглушени гласове отекнаха в коридора. След миг вратата шумно се отвори.
— Милорд, тук ли сте? — Невидимият слуга изруга, когато кракът му се удари в някакво дървено препятствие. — Отиди да донесеш фенер, Алис! И повикай коняря! — Тежките му стъпки изтрещяха върху счупеното стъкло.
— Насам, Скелтън. Пази се от проклетите стъкла. — Морлънд пусна Чеси и се отдръпна от нея.
В коридора затрепка светлина, която след миг заля стаята. Влезе слуга със запален свещник.
— Божичко! Какво…
В стаята цареше хаос.
Маси и столове се търкаляха в безпорядък, параванът лежеше на пода със странно разперени крила, дрехите се бяха разпилели край него. До прозореца, където чаплите и гарафата бяха излетели по време на борбата, блестяха стъкла.
Слугата онемя. Погледът му се спря върху Чеси, която се бе подпряла на един преобърнат фотьойл.
— Кой…
Той не довърши. Объркано гледаше Морлънд, който се мъчеше да се изправи на крака, придържайки се в облегалката на фотьойла. Графът се олюля и тръгна към вратата.
— Този подлец е разлял брендито. По-добре… а-а-х… донеси друго, Скелтън.
— Не! — Пребледняла, Чеси наблюдаваше Морлънд, който вдървено се влачеше по обсипания със стъкла йод. — Недей!
Ала предупреждението й закъсня. В същия миг Морлънд се намръщи и се хвана за бедрото. Под ужасения поглед на Чеси той залитна.
— Помогни ми! — Преди слугата да се е опомнил, Чеси беше до Морлънд. Тя го прегърна през кръста, превивайки се под тежестта му.
Чак тогава слугата стигна до тях и подхвана графа.
— Какво става, за Бога? Кой сте вие? — Мъжът ококори очи, зърнал синьо-черния водопад на косите й, който досега бе скрит зад гърба й. — Но… вие сте жена!
— Разбира се, по дяволите! А сега ми помогнете да сложа графа в леглото, преди да е успял да се нарани по-сериозно.
Двамата помъкнаха безчувствения Морлънд към леглото и го настаниха да легне по гръб. На едно място бричовете му бяха срязани и кръвта напояваше плата.
Чеси смръщи вежди, забелязала още един разрез на ръката му. Виждаше се подутина с големината на юмрук.
Тя прехапа долната си устна, загледана в прясната, изтичаща кръв. Явно раната бе от кинжал. Но защо Морлънд изгуби съзнание?
Тя се наведе, разглеждайки гладките ръбове на раната. Не бе дълбока, не бе изгубил и много кръв… Защо тогава…
Изведнъж тя изтръпна. Странната кисела миризма бе първото нещо, което я предупреди за опасността. Тя бързо се наведе и докосна челото, после ръката на Морлънд.
— Вижте какво, мис…, която и да сте! Искам да знам какво става тук! И вие какво правите т…
Чеси не му обръщаше внимание. Беше съсредоточила вниманието си върху слабата метална миризма.
Отнякъде й беше позната.
И в този миг замръзна, спомни си.
Точно така, преди дванадесет години, на един селски банкет. Бе усетила миризмата, а после бе видяла един мъж, който падна с пребледняло и изкривено лице и малко след това умря.
Мили Боже, дано не съм закъсняла!
След миг тя вече даваше нареждания на слугата, свали подплатения си жакет и разкъса ръкава му.
— Ще имам нужда от топла вода и нож… трябва да се извари. Изпрати някой да доведе Уитби и мисис Харис от дома ми.
И тъй като зад гърба й продължавайте да цари тишина, тя вбесено се обърна.
— Стига си гледал тъпо, дръвнико! „Дорингтън Стрийт“, номер двадесет и седем. Кажи им да доведат Суидин, а той да вземе и чантата ми. Побързай, човече, иначе господарят ти ще умре!
Чак сега слугата затвори зяпналата си уста и изхвърча от стаята, викайки кочияша.
Чеси не откъсваше очи от бледото лице на Морлънд и зашепна отчаяна молитва за мъжа, който лежеше неподвижно в леглото.
Японците я наричаха „фугу“. Други — „риба-балон“. От нея правеха най-страшната отрова, позната на човечеството. Тя за секунди парализираше жертвата си и я умъртвяваше безвъзвратно, безмилостно.
Нямаше никакво време. С всеки тласък на кръвта отровата наближаваше сърцето.
Изобщо не усещаше крака си.
Отначало бе приятно, защото за пръв път изобщо не усещаше болката в коляното си.
Опита се да го каже на Чеси, но мисълта му се губеше. Чувстваше се добре така — да си лежи върху колосаните чаршафи, докато мислите му се реят някъде в отвъдното.
