Откога го няма?
Чеси преглътна.
— Три… три месеца.
— Боже! И затова ли дойде в Лондон? Да го намериш?
Чеси се намръщи и стисна устни.
— Говори, по дяволите!
— Защо? Какво ви засяга това?
— Защото искам да ти помогна, малка глупачке. Но не знам откъде да започна ако не ми кажеш какво точно се е случило.
— Нищо не можете да направите — каза Чеси горчиво. — Отвлякоха го в Макао преди три месеца. Ако се опитате да се намесите, само ще влошите положението. Тези хора са страшни. Не биха се спрели пред още една смърт, за да постигнат целта си.
— Кой? Кои са тези хора?
— От Триадата, струва ми се. Или от която и да е друга тайна организация, с каквито е пълно в Китай и в цяла Азия. Да, почти съм сигурна, че е Триадата. Бичът на Изтока. А сега явно са се прехвърлили и в Лондон.
Внезапно всичко му стана ясно. Черните дракони и Червените тигри… всяка една от фанатизираните тайни организации би разполагала както със средствата, така и с възможността да отвлече Джеймс Камърън. Той и по-рано бе имал вземане-даване с тях, когато се опитваха да му отнемат някое току-що открито съкровище.
Тогава той ги побеждаваше. Но този път явно се бе провалил.
— Каква е цената за освобождаването на баща ти?
Чеси се смрази. Нещо й пречеше да отговори.
— Несъмнено, нещо много ценно. — С едно светкавично движение той сграбчи китката й и я изви нагоре. — Мили Боже, Чеси, какво ли е минало през главата ти, откакто за последен път те видях! — Очите му потъмняха. — Беше страхотна на покрива. Дяволски добра. — Той мрачно се засмя. — Боже, когато прескочи улицата, имах чувството, че сърцето ми ще изхвръкне.
Чеси преглътна.
— И аз имах такова чувство.
Пръстите на Морлънд стиснаха ръката й.
— Ти си абсолютна глупачка, Чеси Камърън! Можеше да загинеш. Ако не тогава, то сигурно поне още стотина пъти през онази нощ. По дяволите, ако тогава имах револвер в себе си, аз самият щях да те застрелям!
Чеси сви рамене с привидно пренебрежение.
— Неизбежният риск. Човек свиква с него.
Ненадейно Морлънд притихна.
— Ти си била там, нали? Когато Жермен и аз… — не довърши той.
Чеси кимна, благодарна, че й бе спестил по-нататъшното описание.
— И видя… чу…?
Тя отново кимна.
Не би проговорила, дори ако самият император Ция Цин се бе изправил на прага. Морлънд не помръдна.
— По дяволите! Точно това не биваше да…
Докато мислите хаотично се стрелкаха в съзнанието му, Чеси се помъчи да се освободи.
— Пуснете ме. Нали ви отговорих. Повече нямам какво да…
Морлънд помръкна. Изруга, когато кракът на Чеси отново блъсна коляното му.
— Не още, скъпа. Не си ми казала цената за освобождението на баща ти.
Чеси се заизвива, но този път той беше подготвен. Премести се така, че десният му крак да е извън обсега на ритниците й и я притисна с тялото си. Твърдите му бедра я приковаха плътно към леглото. А ръцете му…
Милостиви Боже, те бяха като от стомана. По-здрави не бе срещала дори в Шао Лин.
— По-добре ще е да ми кажеш. И без това скоро ще изтръгна истината от теб…
Тя мислеше как отново да го изрита в коляното. Личеше си, че все още го боли. Ала разбиранията й за чест не й го позволяваха. Затова тя се извъртя и се опита да го обезвреди с удар в слабините.
Той мрачно се усмихна.
— Да не си посмяла. Резултатът няма да ти хареса, уверявам те.
Чеси леко се изчерви, внезапно осъзнала интимната близост на телата им, леката ласка на един златен кичур, докоснал тила й зад ухото.
Доказателството за растящата му възбуда, притиснато до стомаха й.
Морлънд тихо, но грубо изруга. Пръстите му се впиха по-надълбоко.
— Цената е книгата, нали?
Чеси настръхна. Надяваше се, че ще разполага с повече време. Ала разбра, че мигновената й реакция я е издала.
Неохотно кимна.
— Боже, трябваше да се сетя!
— Пуснете ме. Сега вече научихте всичко — рязко се дръпна Чеси. Мъжът, притиснал я с тялото си, потръпна.
Сега беше моментът да се измъкне. Трябваше да го удари в едно от стотиците уязвими места, както я бяха обучавали.
Но не го направи. Не можеше.
Лежеше под него, спомняйки си как той се мяташе в кошмара си. Как се мъчеше да скрие болката.
И Чеси осъзна, че би искала да го притисне по-силно в прегръдките си и завинаги да го освободи от болката.
Но „завинаги“ бе нещо непостижимо. Тя нямаше никакво време, не и докато баща й бе пленник на Триадата.
— Пуснете ме. Знам… знам, че ви боли. Не ме карайте да ви причинявам повече… болка — каза тя с треперещ глас.
В този миг една къдрица се измъкна от плитката на врата й. Блестяща като синьо-черна коприна тя пропълзя и се лепна на бузата й.
Морлънд стисна зъби. Той бавно посегна и прибра кичура отново на мястото му, зад ухото й.
Този жест — толкова нежен и неочакван — накара Чеси да изпъшка. Сърцето й подскочи.
— Какво знаеш ти за болката ми? Освен ако… — Един мускул трепна под кожата на скулата му. — Значи ти си била онази нощ в кабинета ми? Мислех, че е Уитби.
Чеси кимна.
— Беше ли приятна визитата? — Лицето на Морлънд помръкна. — Хареса ли ти представлението?
— Ако си бяхте легнали, когато, трябваше, нямаше да ви обезпокоя!
— Приемете най-искрените ми извинения. Не можех да изкача стълбата до втория етаж. — Гласът му прегракна. — Както най-вероятно си забелязала.
Чеси помисли дали да не отрече, че е видяла състоянието му през онази нощ. Но това би означавало да прояви малодушие.
— Забелязах. Откога сте така?
— Откога съм така ли? — Той сви рамене. — От доста време.
— И постоянно ли ви мъчи? Както тогава?
Морлънд отново сви рамене.
— Да кажем, че винаги го усещам. Но аз нямам нужда от съчувствието ти, Чеси. Нито от сълзите ти. Искам само да ми отговориш.
Лъжеше. Имаше нужда от всичко, което тя можеше да му даде. Искаше всичко. И твърдостта, притискаща слабините й, го доказваше.
Той знаеше, че и тя го усеща. Иначе лицето й не би горяло от вълнение.
