Чеси се олюля. Успехът й се изплъзна под носа. А този път беше толкова сигурна…
Примигна, борейки се със сълзите. Мили Боже, кога ще свърши всичко това?
Зад гърба си чу тихо мърморене.
Чеси бързо се обърна и се вторачи в неподвижната фигура на леглото. Трябва да си върви, преди да се е събудил, както успя да направи при последното си посещение в дома му!
Тя тръгна към библиотеката, стиснала книгата в разтрепераната си ръка.
В същия миг изохка. Нечии железни пръсти се забиха в дясната й китка и я извиха нагоре. Тони Морлънд навъсено вдигна към очите си покритата й с белези ръка, после обърна към светлината мазолестата й длан.
— Накъде си тръгнал, млади човече? — Гласът му загрубя. — Или трябва да те нарека „приятелко“?
Книгата се изплъзна от другата ръка на Чеси и тупна на пода.
— Да, бях сигурен, че книгата ще те съблазни да се върнеш, скъпа.
Силните пръсти посегнаха към маската върху лицето й. Чеси ахна и отскочи назад.
— Но вие нали…
— Леглото ли? Стар трик, който научих в Пиренеите. — В светлината на свещите лицето на графа изглеждаше сякаш изсечено от камък. — А сега да свалим маската, и без друго знам коя си.
Чеси чу как коприната прошумоля и в следващата секунда маската падна от лицето й.
— Как разбрахте?
— Че си ти ли? — Морлънд мрачно се засмя. — Не можех да забравя за хлапака, който пълзеше по покривите. А когато видях ръцете ти, с всички тези мазоли… — Очите му помръкнаха. — О, не твърдя, че се сетих веднага. Тогава все още си мислех, че сте двама. Но сега, когато хванах ръката ти, със същите мазоли… — Той рязко я пусна, сякаш изпита внезапна болка. — Защо, Чеси? Това е всичко, което искам да знам. И още нещо… как?
Чеси отстъпи встрани, опряла ръце в стената. До вратата имаше още четири, може би пет крачки. Трябва да отвлека вниманието му по някакъв начин…
— Защо? Много просто. — Тя незабележимо пристъпи вляво. — Това бе едно предизвикателство, милорд. Знаете, че никога не съм могла да устоявам на предизвикателствата. — Още две стъпки. — Как? Нека просто да предположим, че се научих на много неща, откакто напуснахте Макао.
— Очевидно. Обучавал те е голям майстор. Това обяснява мазолите по ръцете ти, учудващата сила на ръцете ти. Но къде научи всичко това? — Челото на Морлънд се набразди, защото в същия миг отговорът изплува в съзнанието му. — В Китай! Дори безразсъдният ти баща не би могъл да допусне…
Чеси се усмихна през зъби. Почти бе познал.
— Много сте досетлив, милорд. Да, в Китай. — Внезапно тя се приведе и се хвърли към вратата.
Но не достатъчно бързо.
Морлънд я ритна в коляното и тя се стовари по лице върху персийския килим.
— По дяволите! Пус-с-нете ме!
Твърдото му коляно я прикова към килима, ръцете му стиснаха мятащите й се китки.
— Спри да се съпротивляваш, Чеси! Няма да си тръгнеш, преди да си ми отговорила!
Той рязко я дръпна и след миг тя лежеше по гръб пред него, под искрящия поглед на сапфирените му очи.
— Говори!
— Няма! Мразя ви! Вие сте един надменен, отвратителен, нахален…
— Чакам отговор, Чеси. За пари ли? Или заради някоя каша, в която те е забъркал баща ти?
Тя диво се замята, но стоманеното му тяло не помръдна.
— Вие… вие ще съжалявате за това! — Тя успя да измъкне едната си ръка и с все сила заби мазолестия ръб на дланта си в ключицата му.
Морлънд изруга. За един съвсем кратък миг хватката му загуби силата си.
На Чеси й трябваше тъкмо това. Измъкна и другата си ръка и се изви на една страна. След секунда дясната й ръка разсече въздуха и се вряза в коляното му. В дясното му коляно.
Лицето на Морлънд побеля като платно. Той прехапа устни.
— Милостиви Боже, аз… — Чеси ужасено разбра къде го беше ударила.
Ала блясъкът в очите му й напомни за опасността. След миг тя беше на крака и се хвърли към прозореца.
Покатери се на перваза и бутна рамката. Измъкна единия си крак. Чу мрачно проклятие зад гърба си, но си забрани да мисли за болката, която току-що му беше причинила.
Беше необходимо. Както много други неща, които бе правила, без значение дали бяха правилни или не, а просто — необходими.
Но тази мисъл не я успокои, защото отново чу как Морлънд стене от болка и се влачи по земята.
Тогава тя се устреми към тъмнината, към нощта навън, към свободата. Ала когато й оставаше още само една крачка, усети как железните му мазолести пръсти я сграбчват. Те безжалостно се сключиха около коляното й.
Преди Чеси да успее да мигне, Морлънд я дръпна навътре и я притисна до гърдите си.
Каза си, че трябва да го удари. Заповяда на ръцете си да го пернат по врата или ключицата.
Но не можа.
А после беше твърде късно.
Погледът му беше леден, безпощаден. Този път той реши дори да не хаби думите си. Просто я вдигна на ръце и я събори по гръб на леглото.
Устните му бяха плътно стиснати.
— Първо, за книгата, Чеси. Защо пое такъв риск заради нея?
Чеси го изгледа разярено и се дръпна към края на леглото, който беше най-близо до прозореца. Той присви очи.
— Няма да успееш. И няма да си тръгнеш от тази стая, преди да си ми отговорила.
— Нищо няма да ви кажа!
Морлънд сви рамене.
— В такъв случай, нощта ще бъде дълга. — Той свали ризата си от фин син плат и заобиколи леглото, без да откъсва очи от Чеси. — За пари ли? Толкова ли си загазила?
Чеси се отдръпна още по-встрани.
— Някакъв нов безумен проект на баща ти ли?
Никакъв отговор.
Чеси внимателно опипваше леглото, търсейки нещо, което можеше да й послужи за оръжие. Но не намери нищо. Нищо освен колосани ленени чаршафи и копринена нощна риза.
— Няма да ви кажа нищо. С каквото и да ме заплашвате! — Внезапно тя се изви като лък и го ритна в ребрата.
Ако бе вложила всичката си сила, такъв удар щеше да извади врага й от строя. Но Чеси искаше само да го задържи на прилично разстояние.
Той помръкна и отскочи, след което се опита да я заобиколи.
Вторият й ритник се заби в бедрото му и болката се стрелна надолу по целия му крак.
Тя видя как Морлънд се преви и се хвана за крака, а сетне бавно изправи гръб.
Ярост гореше в очите му.
— Ще трябва още малко да се понапънеш, скъпа. Аз съм готов да остана тук цяла нощ.
Ала Чеси забеляза болката, която сковаваше челюстите му и изостряше погледа му.
Пръстите му, които се опитваха да разтъркат коляното.
Усети как стомахът й се свива от представата за това колко го боли. По дяволите, защо не се предаде и не я остави на мира?
— Заради баща ти е. Те са го отвлекли, нали?
Чеси онемя. Гледаше го, неспособна да отрече.
— Е?
— Откъде… откъде знаете?
— Имам си шпиони, скъпа. — Той горчиво се засмя. — Поне този път сведенията им се оказаха верни.
