ядосано промърмори нещо и извърна лице, за да ги избърше.
Суидин помръкна.
— Така си е, мис Чеси. И все пак — проклета работа! — Старият сбръчкан слуга поклати глава. — И не ме напуска предчувствието, че ще става все по-лошо.
Петнадесет минути по-късно Чеси свали копринения жакет и намаза с балсам от билки раната на лакътя си.
С мрачно лице събу черните си панталони и се залови с дебелия пояс, опасващ гърдите й. Платът се развиваше и се стелеше върху оръфания килим.
Тя остана известно време неподвижна, усещайки как студеният въздух обжарва кожата й с цвят на слонова кост. Изведнъж си припомни мъжа и жената зад паравана.
Тайнственият шепот от докосването на телата им. Изгарящи звуци. Жадуващи звуци. Звуците на любовта.
Страните й пламнаха, щом си спомни за силните бронзови пръсти на Морлънд, опипващи бялата кожа на Жермен и предизвикващи наслада.
Тя усети как нейната кожа настръхна и сякаш странно засия.
Как ли би се чувствала, ако я докосваха така, ако я желаеха така?
Поруменяла, тя се завъртя, грабна нощницата от леглото и я нахлузи през главата си.
Още не беше отметнала завивката, когато чу кънтящите стъпки на Суидин по стълбата. Той спря пред вратата.
— Мис Чеси? Будна ли сте? — В гласа му се усещаше необичайно напрежение.
Чеси изтича до вратата и отвори.
— Току-що открих ето това. — Старият слуга пъхна сгънат лист хартия в сгърчените й за миг пръсти.
Тя бавно разгъна бележката. Бе написана със същия нечетлив почерк като предишните. Върна я обратно на Суидин:
— Моля те… прочети я. Аз… аз не мога… — секна гласът й.
Слугата се намръщи.
— Морлънд — прочете той. — Утре.
Високият смълчан мъж седеше в тъмното само на светлината на огъня и въртеше в ръце нож със сребърна дръжка. В чертите му се забелязваше поквара, от което иначе интелигентното му лице изглеждаше грозно.
— Значи мислите, че разполагате със сведения, които биха могли да ме заинтригуват?
Жената пред него беше поразително красива.
— Сигурна съм в това.
Докато изпитателно я оглеждаше, очите на мъжа заблестяха. В пламъка им можеше да се прочете триумф или силна възбуда.
— Защо трябва да ви вярвам? Та аз едва ви познавам.
— Защото и двамата преследваме една и съща цел. И двамата ни ръководи жаждата за отмъщение.
Очите на мъжа се присвиха като на дива котка. Той докосна дулото на револвера, скрит в джоба на сакото му, и си помисли дали да не я убие. Вече бе узнала твърде много, а той не бе от мъжете, които допускат това. Никога не се доверяваше.
Но докато изпиваше с очи великолепното й тяло, му мина мисълта, че има далече по-приятни занимания, които могат да се правят с жена с нейната красота. Не е изключено дори да му помогне да постигне целта си.
А междувременно би могъл и да се наслаждава на зрялата й хубост.
Видя как тя обърна главата си и разбра накъде гледа.
— Харесват ли ви моите картини?
Бавно обходи с показалеца си дузината портретни миниатюри. Всички бяха на един и същ човек, но на различна възраст и в различни костюми.
Но всичките бяха портрети на Тони Морлънд. Мъжът, който скоро щеше да умре, покосен от ръката му.
Жената нежно се усмихна:
— О, страшно ми харесват. Не мислех, че…
— Вие не бива и да мислите, прекрасна Луиза. Аз ще решавам какво да направя с лорд Морлънд. Кога и къде. Разбрахте ли ме? Няма да допусна намесата ви в плановете ми.
Лейди Луиза Ландрингам отметна коси и повдигна рамене.
— Както желаете. За мен е достатъчно и това, че ще страда. Той ме унизи, а никой мъж досега не си го е позволявал, без да бъде наказан.
— Ще запомня това, скъпа. — Мъжът се обърна и задържа погледа си върху редицата усмихнати портрети. — Добре е да познаваш лицето на врага си, не мислите ли? — Избра една от миниатюрите и изтръгна платното от позлатената рамка.
След това грубо изруга и хвърли рисунката в огъня.
Оранжевите пламъци изсъскаха и плъзнаха димящи по усмихнатото лице на Тони Морлънд. Черни дупки прогризаха платното и огънят го погълна.
Мъжът до решетката се смееше, докато лицето на Морлънд се гърчеше, преди да се превърне в пепел.
— Приятно ли ви е? — обърна се той към жената зад гърба му.
— Безкрайно.
Той пусна ножа и разхлаби шалчето си.
— Елате тук и ми покажете колко.
2.
— Каква книга?
— За насладите. В Азия съществува от памтивека, доколкото разбрах. — Адмиралът навъси гъстите си вежди и намръщен обиколи с поглед полираната до блясък орехова маса от челното място, което заемаше.
Беше ядосан. Изобщо не понасяше да поставят под съмнение идеите му, а пък това да си го позволява безочливо парвеню като Атъртън, бе направо непоносимо!
Предизвикалият яростта на адмирала, седнал в далечния край на масата, изсумтя презрително:
— Мен ако питате, това е пълна глупост. Някакви си неприлични картинки.
— Не си спомням да съм ви питал, Атъртън. Напротив, добре си спомням, че миналия месец комисията ви забрани да участвате при вземането на бъдещи решения от тази камара.
— Извинете, но това предложение беше отхвърлено. — Графът на Морлънд стоеше в отсрещния край на залата. Очите му не изпускаха нищо въпреки привидната му незаинтересованост. — Сигурно ще си спомните съобщението, адмирале. Май беше миналата седмица.
О, да, адмиралът си спомняше. Съвсем точно. Никога не би забравил мига, в който отхвърлиха категорично изразената му воля.
Ала той не би го признал пред тази змия Атъртън.
— Съобщение ли? Какво съобщение?
Сините, с цвят на сапфир, очи на лорд Морлънд се присвиха. Забеляза руменината, плъзнала по лицето
