умрял край Ватерло. Нямам никакъв интерес към непознатия, който дойде на негово място.
Младият мъж се намръщи.
— Трябва да сложим край на тези схватки. И двамата сме възрастни хора. Сигурен съм, че можем да се държим цивилизовано, докато разрешим този заплетен проблем.
Думите му бяха посрещнати от дрезгав смях.
— Цивилизовано, а? Ако знаеше нещо за моето семейство, щеше да си наясно, че цивилизоваността не е сред силните страни на рода Деламиър. Всъщност, трябва да се радваш, че не нося пистолета си. — Обърна се към вратата. — А сега, лека нощ, милорд. Или по-скоро, довиждане.
— Това е лудост — изръмжа нейният домакин. — Настоявам да се върнеш. Ще изпратя камериера си да спре някой файтон, за да се прибереш вкъщи.
— Моята безопасност не те засяга. — Разтреперана, младата жена се отскубна от ръката му. — По- добре отдели повече време и внимание на бедните сирачета горе, вместо да се тревожиш за мен.
С тези думи тя прелетя край него и се запъти към вестибюла.
Графът остана неподвижно за дълго, докато светлинките от огъня играеха по широките му рамене. Чуваше гневните й стъпки, последвани от ядосания й глас по адрес на шокирания Чилтън, и накрая затръшването на входната врата. Торнуд се намръщи и си наля чаша бордо; пресуши я прекалено бързо, за да изпита наслада от нея или да запази яснотата на мисълта си.
А после захвърли чашата в огъня. Тя се разби на хиляди парченца. Това беше лудост, истинска лудост; знаеше го прекрасно.
Някои неща обаче не можеха да се променят.
Когато малко по-късно граф Торнуд се запъти от кабинета си към кухнята, стоманеносивите му очи бяха изпълнени с ядна решимост.
6
Индия бе готова да се закълне, че я следят. Обърна се рязко и се загърна плътно в пелерината си, докато оглеждаше тъмните съседни улици.
Не се виждаше нищо.
Тръгна отново, стиснала здраво в ръце елегантния си лакиран бастун, готова при нужда да го използва като оръжие.
Мислите й непрестанно се връщаха към едно сурово, загоряло от слънцето лице със сребрист белег край челюстта. Гласът на Торн бе толкова студен, дотолкова лишен от каквито и да било емоции, че бе напълно невероятно да я лъже. Той очевидно бе непознатият, за когото се представяше, човек с изтрити спомени и изпразнено от чувства сърце. Младата жена потрепера при спомена за безкрайните върволици каруци, които отнасяха ранени от ужасите на бойното поле край Ватерло. Един мъж бе паднал там и бе оставен да умре, под купчина от други ранени…
Да, можеше да повярва, че подобен кошмар е способен да изтрие спомените на човек. А тя самата какво щеше да прави сега? Откакто Девлин Карлайл я бе оставил в Брюксел, бе прекарала живота си в нещо като полусън, с безчувствени сърце и съзнание. Беше се затворила за всякакво щастие. Сега разбираше, че през последните месеци тя също бе умряла в известен смисъл. Изолирана в свят без надежда и без радост, тя сама се бе отказала от живота.
Засмя се диво, дрезгаво. Нейният съпруг се бе завърнал от мъртвите и й бе дал болезнен урок. И сега тя отново се връщаше към живота, приемаше реалността на собствената си природа, която винаги се бе отличавала с необузданата си независимост.
Може би така беше по-добре, реши Индия. Беше типична Деламиър и следователно с неспокоен и горд дух, воден от други страсти, различни от заобикалящото я мнозинство. В този момент даваше обещание пред самата себе си, че отсега нататък нямаше да тъгува повече.
Младата жена се усмихваше доволно при тази мисъл, когато зави зад ъгъла и се озова пред две навъсени особи, които препречиха пътя й.
— К’во й туй пред нас, Грейвс?
По-високият от двамата, със скрито от парцалива кафява шапка лице, се запъти бавно към нея.
— Едно хубаво гълъбче, готово да го оскубем, т’ва й — отвърна през смях приятелят му.
Прокара ръка по рамото й; беше достатъчно близо, за да помирише дъха му, вонящ на уиски. Индия стисна още по-здраво елегантния си бастун.
— Съветвам ви да се дръпнете от пътя ми.
— Охо — рече по-едрият, като се приближи още повече. — Значи трябва да освободим пътя на дамата, а? Мисля обаче, че все още не е дошъл моментът за туй. Не и преди да сме взели портмонето, което несъмнено се крие под тези поли.
Младата жена вдигна бастуна и го насочи към гърдите на натрапника.
— Върви си или ще трябва да го използвам срещу теб.
— Олеле, чак партенките ми се разтрепериха, миледи — промърмори нейният нападател.
Усмихнато протегна ръка към бастуна или по-скоро към мястото, където трябваше да бъде. Но полираното дърво просветна във въздуха и се стовари върху рамото му. Непознатият се олюля и с ругатни се строполи върху калдъръмената настилка. Младата жена се обърна към другия натрапник.
— Вземай приятеля си и се махай, иначе ще сторя същото и с теб.
— Дяволски ми съ ще да тъ видя как шъ го напрайш.
Индия се намръщи при вида на нападателя си, който започна бавно да се приближава. Беше се научила да се бие преди години на пясъчните равнини край Делхи, където баща й се бе обучавал при един индийски майстор на древни бойни техники. Беше се оказала добра ученичка и превръщаше дори невинния бастун в смъртоносно оръжие. Дори Иън трябваше да се съобразява с нейните способности и двамата често тренираха заедно. Младата жена планираше стратегията си, когато от мрака зад гърба й изплува още една фигура.
На слабата лунна светлина проблесна пистолет.
— Дръпни се от нея.
„Торн?“ Тя се обърна, повдигнала вежди. Какво правеше той тук? Трябва да я бе проследил по целия й път дотук. Честно казано, това вече бе върхът на всичко. Можеше да се погрижи прекрасно за себе си и без неговата помощ.
Засега обаче онзи, който имаше затруднения, бе самият Торнуд. Високият със смачканата шапка вече се бе съвзел от удара й и с ръмжене се изправи на крака. Сега вече и двамата започнаха да се приближават към нейния защитник.
— Бягай — нареди той, без да отделя очи от своите нападатели. — По дяволите, бягай на безопасно място.
Подобна лудост можеше да я накара само да въздъхне. Какво щеше да й остане от честта, ако побегнеше точно сега? Вместо да вдигне поли и да търти нанякъде, както се очакваше от нея, Индия вдигна бастуна и застана в очакване на подходящия момент да го използва.
— Какво правиш? Казах да се махаш оттук! — заяви задъхано Торн, докато залъгваше двамата негодяи.
Бастунът й отново се вдигна със светкавична бързина и в следващия миг се стовари върху непознатия вдясно от Девлин, като го накара да падне на колене. Секунда по-късно той самият довърши своя нападател с дясно кроше и остър ляв.
Двамата лежаха върху калдъръма и стенеха от болка. Девлин изчетка палтото си и погледна намръщено към Индия.
— Казах ти да бягаш.
— А аз реших да остана. Щяхте да останете двама срещу един, което не ми се струва особено справедливо.
— Ти си жена, по дяволите. Не би трябвало да излизаш сама, камо ли да се биеш с някакви си негодяи.
— Предпочиташ да бях избягала и да оставя да те убият, така ли?
— Не става дума за предпочитания, дявол го взел! — Девлин я хвана за ръката и опита да я издърпа
