надолу по улицата. — Ще поговорим за това по-късно. Това не е нито времето, нито мястото за…
Индия изтръска ръката му.
— Напротив, точно това е моментът, лорд Торнуд. Аз би трябвало да побягна, стиснала полите си в ръце, задушена от ужас — това ли очакваше от мен?
— По дяволите, никога не съм казвал…
— Точно това каза.
Изражението на младия мъж стана сурово.
— Онези двамата ще се свестят всеки момент. Не би трябвало да бъдем още тук, когато това стане. Да тръгваме!
И хвърли поглед към притъмнелите къщи наоколо.
— Нямаш право да ми даваш заповеди.
— Така ли? — Девлин повдигна подигравателно вежди. — Твърдеше, че съм твой съпруг. Наложи ли се да избера да упражня законните си права, даването на заповеди ще бъде само началото на онова, което бих могъл да сторя с теб, миледи.
— Не би се осмелил!
— По-добре не се опитвай да видиш какво ще направя.
Индия отпусна юмруци отстрани на тялото си.
— Прибирам се у дома. И не се меси повече в живота ми.
Младата жена се завъртя сред облак муселин, но бе направила само една крачка, когато край нея се стрелна някаква сянка. Ненадейно гръмна пистолет и тя извика, като се строполи върху студения калдъръм.
Торн стреля, но разбойниците вече бяха изчезнали в тъмната уличка, която водеше на север. Изруга, вдигна Индия и се взря в лицето й.
Беше бледа, стискаше зъби. Младият мъж премести погледа си по-надолу и видя кървавата диря, оцветила роклята й.
— Малка глупачка — възкликна дрезгаво той.
Ръцете му обаче трепереха, когато се отправи обратно към „Белгрейв Скуеър“; имаше неприятното усещане, че жената в обятията му не можеше дори да го чуе.
Лекарят като че ли нямаше да дойде никога. Девлин изминаваше за стотен път разстоянието между спалнята на горния етаж и главния вход, когато той най-после се появи, раздърпан и разтревожен.
— Това трябва да е най-малкото момиченце? Надявам се треската й да не се е подновила. Жалко, при последния преглед ми се стори, че вече е съвсем добре.
— Не, този път не става дума за Алексис. Една жена бе ранена с пистолет.
— Боже, Боже, Лондон става по-опасен с всеки изминал ден!
Торн го поведе нагоре към спалнята, където, със затворени очи, лежеше Индия. Изглеждаше тревожно бледа и като че ли не дишаше. Младият мъж погледна към лекаря.
— Е?
— Доста необичайно. — Мъжът се изкашля. — Благоприличието на всичко това…
— По дяволите благоприличието! Само я измъкни от това и можеш да искаш всичко от мен.
Докторът нави ръкави и се приведе над чантата си.
— Моята цена е еднаква за всички пациенти, лорд Торнуд. А сега предлагам да донесете чаша, за да приготвя лауданум, в случай, че тя се събуди. Има неприятна подутина на главата, ако не се лъжа. — Намръщи се, тъй като Дев не помръдваше. — Вървете. И не се връщайте преди да са минали поне двайсет минути!
Младият мъж се отправи към кабинета си, пресуши чаша бренди, а после взе друга чаша за лекаря. След като направи това, провря пръсти в косите си и се загледа в огъня.
Изминаха доста мъчителни мигове, преди да стане отново. Приближи се до лавиците с книги и взе оттам томчето със заглавие „Пространен тракт по естествена история“. В същия миг се чу изщракване и цялата етажерка се отдели от стената.
Торнуд взе един свещник и премина през тъмния отвор, откъдето тесен коридор водеше надолу към един от килерите край кухнята. Несъмнено през вековете тайният проход бе служил за незаконно пренасяне на стоки.
Сега се използваше с малко по-различна цел.
Младият мъж спря в долния край на стълбите и зачака. В далечния край на стената се отвори някаква врата. През нея се показа човек.
Девлин се взря критично в него; новодошлият бе с черни коси и сиви очи.
Лицето му като че ли бе лицето на самия Торн.
— Добра ли се до онези документи без да те видят? — попита напрегнато той.
— И още как. Ще имаме отговор след няколко часа. Да…
Торнуд поклати глава.
— Не, този път ще отида аз. Така е по-безопасно. А и не мисля, че мога да остана повече тук. Не и при положение, че тя е под един и същ покрив с мен. — Погледна през единствения прозорец на стаята към притихналата улица. — Всичко това е моя грешка, разбира се. Трябваше да я накарам да се качи на скапания файтон, вместо да опитвам да я следя. А проклетото ми рамо ме забави.
— Трябва да бъдеш щастлив, че изобщо имаш рамо след онова, което преживя при Катр Бра — отвърна мрачно другият. — Освен това не можеше да знаеш, че ще я проследят и нападнат.
— А би трябвало. Знам, че някой държи къщата под непрекъснато наблюдение. Тази нощ с нищо не е по-различна от другите, нали?
Девлин се обърна и стовари юмрук в стената.
— Ти имаше твоите заповеди. Както впрочем всички нас.
— Може би съм уморен от заповеди и тайнственост. Може би е време войната най-после да свърши и за мен, Херингтън.
Човекът, когото бе нарекъл „Херингтън“, се намръщи.
— Но не е свършила. И няма да свърши докато не бъдат открити диамантите. Знаеш какво каза Уелингтън. Попаднали в ръцете на тези, които не трябва, те може да преобърнат историята и да ни отнемат победата, спечелена на такава висока цена при Ватерло. Междувременно целият този план зависи от секретността, Торнуд, и ти го знаеш не по-зле от мен. В противен случай и двамата нямаше да бъдем тук, а на мен нямаше да ми се налага да се правя на проклет аристократ, докато ти самият се промъкваш насам- натам и опитваш да откриеш въпросните изчезнали диаманти на Наполеон.
Човекът до прозореца изруга тихичко. Светлината на свещите затанцува върху лицето му, а очите му се изпълниха с гняв.
— Уелингтън ме убеди да довърша тази последна моя мисия, но сега няма да ходя никъде. Тази вечер, за първи път от толкова дълго време, отивам горе, за да бъда до моята съпруга.
— Но в последния рапорт пишеше…
— По дяволите рапорта!
Граф Торнуд взе свещника и пое обратно по тесния коридор, като остави своя двойник да клати намръщено глава.
Стоеше безмълвно и се опиваше от гледката пред себе си.
Златисточервеникавите коси блестяха, разпилени върху възглавницата. Лицето й бе млечнобяло и нежно, а пълните устни както винаги караха страстта да препуска диво в кръвта му.
