Девлин Карлайл продължаваше да стои под рамката на вратата и да изпива Индия с поглед.
Не трябваше да бъде тук, разбира се. Уелингтън му бе дал да разбере пределно ясно от какво огромно значение е мисията му. Но тя пък беше негова жена. Индия бе запазила в тайна брака им, както се бяха договорили; Дев от своя страна копнееше да й обясни за опасния маскарад, който Уелингтън го бе принудил да играе.
Не можеше обаче да обяснява нищо. Тя дори не трябваше да бъде тук. Всяка външна намеса я поставяше в ужасна опасност и заплашваше целия план на Уелингтън. Пред очите на младия мъж отново изплува образът на генерала при последната им среща и отчаянието, изпълнило очите му. Този спомен го накара да преглътне псувнята, готова да се отрони от устата му, и да прехапе език.
Не можеше да става дума за никакви обяснения. Не и тази нощ. Може би никога, тъй като неговата любима вероятно щеше да откаже да разговаря повече с него.
Лекарят, който тъкмо привършваше с поставянето на превръзката, вдигна глава.
— Загубила е доста кръв, но сега вече положението е овладяно. Превързах раната, но предполагам, че тя още тази нощ ще вдигне висока температура. Ако се наложи, може да й дадете малко лауданум. — Лекарят погледна тревожно своя домакин. — Милорд? Струва ми се, че трябва да седнете. Не изглеждате добре.
Торн знаеше, че това е вярно. Индия лежеше там, толкова бледа и спокойна, и тази гледка бе повече, отколкото можеше да понесе. Дори за момент не бе искал да й причини мъка, но изглежда точно това бе правил още от мига на тяхното запознанство.
Отпусна се тежко върху стола край леглото. Край него се чу дрънкане на кристал.
— Изпийте това.
Лекарят пъхна в дланта му чаша бренди; Торн я пресуши на един дъх и усети как алкохолът изгаря гърлото му.
Той обаче не успя да се пребори с ледената буца в гърдите си, нито пък с гнева, който заплашваше да го задуши. Протегна се и взе ръката на Индия в своята. Тя самата се бе свила под белите чаршафи.
— Толкова е бледа — произнесе дрезгаво Дев.
— Така е. Но ще се оправи. Тревожа се обаче от евентуалната треска. Тя е нещо обичайно след подобни наранявания. Успокоява ме мисълта, че махнах най-грижливо и най-малките парченца плат от роклята й, попаднали в раната.
Торн стисна юмруци.
— Не се притеснявайте, тя не усеща нищо. Слава Богу, през цялото време беше в безсъзнание. Някой обаче ще трябва да я наблюдава неотстъпно в случай, че стане по-неспокойна.
— Аз ще остана тук.
— Мога да изпратя някоя жена да я наглежда. Познавам доста напълно надеждни госпожи, които съм изпращал многократно да помагат на мои пациенти и на които…
— Аз ще се грижа за нея.
Тонът на младия мъж не търпеше възражения. Лекарят разбра това.
— Добре тогава. Погрижете се да й давате лауданум на всеки четири часа и изпратете да ме предупредят, ако състоянието й се влоши. Ако всичко е наред, сутринта ще се отбия отново, за да я видя.
Младият мъж кимна разсеяно, съсредоточил цялото си внимание върху жената на леглото. След като докторът си тръгна, по пода се плъзна сянка.
Без да е прочел новия рапорт, забравил за мисията си, аристократичният граф Торнуд се наведе и дари с най-нежната целувка на света спящата си съпруга.
— Не, той трябва да е там. Опитайте сред ранените!
Няколко часа по-късно Индия Деламиър, с пламнало от треската лице, се мяташе в белите чаршафи, като движеше неуморно и хаотично ръце.
Торнуд се наведе незабавно напред, без да обръща внимание на предупрежденията на лекаря. Хвана ръцете на младата жена и ги задържа неподвижно, като същевременно прибра дълъг златисточервеникав кичур от бузата й. Тя обаче се съпротивляваше; тялото й се гърчеше от виденията, които единствено тя можеше да съзре.
— Каруците докараха нови ранени на площада. Трябва да отида да го търся, Мария. Не, пет пари не давам за това. Тръгвам веднага!
Опита да се изправи до седнало положение, като се бореше отчаяно с Девлин; погледът й беше див.
Тогава той си даде сметка, че в момента тя преживяваше отново своята адска версия на Ватерло. Индия бе останала, вярна на своя съпруг и изпълнена с решимост да го търси сред прииждащите от бойното поле каруци, пълни с отчаяни ранени и умиращи войници.
Сърцето му се вледени. „Нищо чудно, че сега има такива кошмари“ — мислеше си мрачно младият мъж.
Докосна бузата й, избърса влагата по нея.
— По дяволите, Индия, бори се! — изръмжа той.
Отговор обаче не последва, нито тогава, нито през последвалите дълги, неспокойни нощни часове.
И така, Девлин Карлайл седеше и мислеше за Брюксел, за миговете на радост, откраднати въпреки надвисналата над главите им ужасяваща сянка на войната. Мислеше също така за историята, която бе разказал на Индия; тя не беше много далече от истината. Той наистина бе паднал насред полето, засято с царевица, повален от сабята на неизвестен французин. Бе останал да лежи там, един от многото, намиращи се между живота и смъртта, докато една стара френска селянка, която търсеше сина си, не се бе натъкнала на него точно когато бе опитвал безуспешно да се изправи. Междувременно куртката и ботушите му бяха отмъкнати от т.нар. „чистачи на бойното поле“, които можеха да се видят след всяка битка, така че жената го бе взела за френски офицер. Беше му помогнала да се добере до нейната каруца и го бе откарала до една порутена селска къща, където се бе грижила за него, споделяйки оскъдната си храна. Пресните зеленчуци и хранителните бульони бяха помогнали на Дев бавно да възвърне силите си.
Връщането на паметта обаче бе изисквало доста повече време. Той говореше френски като французин, тъй като бе извършил не една тайна мисия във Франция в изпълнените с несигурност дни преди Ватерло. В резултат фермерът и неговата съпруга така и не бяха разбрали, че спасеният от тях бе всичко друго, но не и френски офицер.
Не го беше разбрал и Дев.
До деня, в който бе видял минаващите наблизо английски офицери. При вида на яркочервените им куртки нещо в мозъка му бе помръднало и част от изгубените спомени бяха изплували на повърхността. Миналото бе започнало бавно да се връща в живота му, мъчително, парченце по парченце.
И първото, което беше сторил, дори преди да се появи и да докладва на Уелингтън, бе да се погрижи за сигурността на Индия. Но квартирата, която бе обитавала в Брюксел, бе празна, а хазяйката нямаше представа къде е отишла. Точно тогава бе видял на улицата Уелингтън; срещата им бе възможно най- сърдечната изява, на която бе способен херцогът с гранитеносивите очи. На бутилка бордо край топлия огън, генералът го бе запознал с всичко, което се бе случило след неговото раняване, в това число и с новината, че Индия Деламиър е добре.
Железният херцог обаче бе изгубил повечето си помощници при Ватерло и бе настоял пред Девлин да приеме една последна мисия от изключителна важност.
Каква беше задачата ли?
Да открие изгубени диаманти, почти хиляда на брой.
През цялата вечер Торнуд не се бе съгласявал да бъде въвлечен и бе оборвал и най-убедителните аргументи на Уелингтън. Единственото му желание бе да се възстанови напълно и да се върне в имението си в Норфолк, където възнамеряваше да заживее с Индия. Преди обаче да успее да изпълни намерението си, генералът бе донесъл шокиращата вест, че неговата любима вече си бе тръгнала.
Изпълнен с печал, младият мъж не бе заминал; бе останал ден, два, десет. С всеки изминал час
