слуховете за подготвяния опит за връщане на власт на Наполеон ставаха все по-настойчиви. Междувременно Индия се бе прибрала при своето семейство и живееше жива, здрава и щастлива в Норфолк. Новините измъчваха Торн, който се разкъсваше между верността си към своята съпруга и по- належащата в онези дни лоялност към своята родина.
След две седмици, изпълнени непрестанно с натиск от страна на Уелингтън, младият мъж най-после бе отстъпил. Никой англичанин не познаваше по-добре от него Франция. Освен това уверяваше сам себе си, че беше по-хубаво за самата Индия да остане още малко разделена от него.
И така, през следващите четири месеца Дев бе кръстосал Европа от Виена до Кадис в преследване на скъпоценните камъни, откраднати от френската съкровищница през 1792 година, през най-мрачните дни на Френската революция. Но никакъв сандък не бе намерен нито след битката, нито сред вещите на императора след неговата капитулация.
А сега поддръжниците на Наполеон отново излизаха на сцената. Онзи, който притежаваше тези диаманти, можеше да екипира цяла армия, която да освободи френския предводител от неговото заточение на самотния остров Света Елена. Дори сега Наполеон имаше доста поддръжници и в Англия, хора, които виждаха единствено неговия триумф и не забелязваха, че той бяха заплатен скъпо и прескъпо с човешка кръв. Самата принцеса Шарлот бе приела благосклонно доводите, според които генералът трябваше да бъде върнат с почести във Франция.
Уелингтън имаше право, Девлин разбираше прекрасно това. Докато изгубените бижута не бъдеха намерени и стоящите в сянка поддръжници на Наполеон — разкрити, в Европа нямаше да настъпи мир, а в уморената от войни Англия нямаше да има сигурност. Торнуд сведе поглед към бледото лице на Индия и очите му потъмняха. Имаше още една причина, поради която бе отстъпил пред настойчивите молби на Железния херцог, причина, за която дори самият Уелингтън нямаше представа. Младият мъж подозираше, че убиецът на родителите на трите дечица, които бе взел под своя закрила, бе един от поддръжниците на френския император, които се опитваха да го върнат на власт. Бащата на децата, стар приятел на Торн, се бе впуснал в бясно разследване, без знанието на самия Девлин, твърдо решен да залови конспираторите.
И през същата нощ младият лейтенант Греъм и неговата съпруга бяха убити по жесток начин, докато децата им спяха спокойно на горния етаж.
Чувството за вина измъчваше Девлин дори сега. Ако през онази фатална нощ бе останал с Греъм, вместо да се впусне презглава в собственото си разследване в отчаяното си желание да се върне по-скоро при Индия, приятелят му можеше все още да бъде жив.
Торн сви юмрук. Беше разбрал колко тежко и колко скъпо се заплаща за дързостта — както за своята собствена, така и за тази на най-близкия му приятел. И никога вече нямаше да забрави този урок.
Междувременно дори най-силното желание не можеше да върне Алекс Греъм и неговата съпруга. А Дев нямаше да намери покой, докато не види повален на земята техния убиец.
А после, вече се бе заклел пред самия себе си, нямаше да има повече мисии. Беше приключил със сенките в мрака и със секретността. Беше време да се установи в земите на своето семейство в мочурливите поля на Норфолк. Като момче се бе разхождал край потъналите в тишина езера и бе наблюдавал как проблясват като сребърни на есенното слънце. Тогава те го бяха дарявали с покой; надяваше се, че и сега щяха да умиротворят духа му.
Тъй като този път, когато отидеше там, възнамеряваше да бъде с Индия. Но дотогава трябваше да намери начин да предпази тази вироглава, вбесяваща го и невероятно смела жена.
С всеки следващ ден от престоя му в Лондон тази задача ставаше все по-трудна.
Къщата му в града бе под наблюдение; противникът подозираше връзката му с Уелингтън. Планът на херцога бе семпъл и същевременно — истински шедьовър. Беше изнамерил Джеймс Херингтън от някакви доброволни милиционерски подразделения в тихо провинциално градче в Девън. Така, при положение, че Херингтън стоеше в къщата на „Белгрейв Скуеър“, Дев можеше да се отдава свободно на тайната си мисия. Историята за изгубената памет даваше на Херингтън прекрасно извинение за грешките, които неизбежно щеше да допуска и същевременно щеше да приспи бдителността на неприятелите на Девлин. В крайна сметка човекът без спомени не представляваше заплаха за тях. Поради тази причина никой не трябваше да узнае истината до приключване на мисията.
Дори Индия.
Едно мускулче на бузата на Торн потрепна. Особено Индия. Деламиър до мозъка на костите, тя винаги се бе проявявала като прекалено проницателна, бе чувствала прекалено силно и той не се и надяваше да може да я излъже и да скрие истината от огромните й изразителни очи.
По улицата премина някакъв екипаж. Небето на изток започваше да поруменява и зората опитваше да се промъкне през завесите в стаята, в която спеше спокойно неговата любима; кошмарните сънища най- после я бяха оставили на мира. Торнуд взе ръката й с мрачно изражение.
Нямаше как да мине без лъжата. Едно изпълнено с подозрения око не след дълго щеше да долови разликите между него самия и Херингтън. В полза на маскарада последният се бе съгласил да боядиса косите си в по-тъмен нюанс, а на челюстта му да бъде направен белег, подобен на белега на Торн. По- старият белег на едната вежда на Херингтън обаче можеше да развали цялата конспирация, също както и лекото различие в акцентите на двамата мъже.
Това означаваше, че Девлин трябваше да стои в сянка. Щом Индия покажеше признаци на пробуждане, той трябваше да си тръгне и да остави Херингтън да заеме мястото му. Ако прекараше малко повече време със своята съпруга, тя със сигурност щеше да забележи дребните разлики.
Така, както щяха да ги забележат и другите.
А подобен пропуск можеше да коства живота на всички тях.
7
През следващите няколко часа граф Торнуд отново стана безпомощен свидетел на обхванатата от нов пристъп на треската Индия, измъчвана от неприятни спомени. Всеки неспокоен вик бе свидетелство за ужаса на дългите дни след Ватерло, когато го бе търсила.
Терзанията й се забиваха като нож в сърцето на младия мъж, но дори тогава той не се издаде; това би било прекалено опасно и за двамата.
И така той мълчаливо и даваше да пие вода, сменяше мократа кърпа на челото й или наливаше в устата й лауданум тогава, когато сънищата я караха да се мята особено буйно. Най-сетне, когато слънцето бе увиснало високо над димящите комини и покривите на Лондон, тя изведнъж се надигна вдървено и седна в леглото.
— Той е тук, бабо. Казах ти, че ще се върне.
Протегна ръце някъде пред себе си и една самотна сълза се търкулна по бузата й. Девлин осъзна, че става свидетел на сцената, разиграла се по време на бала в дома на семейство Девънам преди няколко нощи. Дори тогава тя очевидно бе усетила присъствието му.
— Спи, неспокойна моя. Не прави това още по-мъчително и за двама ни.
На лицето на ранената се появи нещо и изчезна почти веднага.
— Девлин, ти ли си това? Наистина ли си ти?
Прокара треперещите си пръсти по белега му и след това въздъхна тихичко. Тялото й се отпусна, отново завладяно от съня.
Торн я намести внимателно на леглото и я зави, макар това да бе последното му желание. Прекалено дълго бе чакал да свали дрехите й една по една и да почувства бързото надигане на страстта й.
Но все още не можеше да си го позволи.
Не и преди завършването на тази последна, отчаяна мисия.
Следобедното слънце заливаше красивата стара къща на ъгъла на „Белгрейв Скуеър“, когато Девлин Карлайл се промъкна през тайните проходи в сградата, невидим за останалите й обитатели.
Усилията му започваха да дават резултати. Треската на Индия бе почти преминала и сега тя спеше,
