макар и не особено спокойно, в задната стая с изглед към оградената с високи стени градина.
Младият мъж се намръщи. Беше рисковано да продължава да стои при нея сега, след като състоянието й започваше да се подобрява. През последните шест часа не й бе дал нито капка лауданум и тя можеше да се събуди всеки момент.
А когато това станеше, емоцията в очите му несъмнено щеше да го издаде.
Зад гърба му скръцна врата. Той се обърна пъргаво.
— Как е тя? — попита Херингтън.
— Много по-добре. Все още спи, а раната очевидно вече не я измъчва чак толкова.
— Рискуваш, като стоиш тук.
— Целият живот е един риск, Джеймс. — Погледът на Торн потъмня. — Ти би трябвало да го знаеш по- добре от другите. Половината ти полк падна при Ватерло.
— Повече от половината — отвърна дрезгаво бившият офицер. — И това е единствената причина, заради която се съгласих да участвам в този луд маскарад. Цялата тази работа ми е омразна, Торнуд. Слава Богу не се наложи да ходя на онази тъпканица у херцогиня Кранфорд, иначе щях да зарежа всичко. Това не е моят свят и аз се чувствам дяволски притеснен да се представям за някой, който всъщност не съм.
— Нека това не те притеснява — успокои го с привидно безгрижие Девлин. — Ти вършиш страхотна работа.
Херингтън погледна към жената в леглото.
— Нещо ми подсказва, че няма да успеем да я заблудим дори за секунда.
В този момент Индия въздъхна и се обърна на една страна.
Съпругът й се изправи мигновено и се запъти към вратата, а неговият двойник застана така, че да го прикрие с тялото си. Дев обаче не устоя на изкушението да я погледне за последен път, бавно и в подробности, сякаш можеше да запази образа й в себе си и да го скъта в своето сърце.
Младата жена отвори бавно очи.
В същия миг Торнуд излезе от стаята.
— Да, раната зараства много добре. Дори чудесно. — Лекарят изцъка с език, изправи се и затвори чантата си. — Очевидно сте изключително здрава жена.
— Заслугата е ваша. Дори не усещам болка. — Индия помръдна и трепна. — Е, не много силна.
Замръзна, когато видя падналата върху пода сянка.
— Добре е, нали, Ричардсън?
— Прекрасно, лорд Торнуд. Великолепна пациентка. — Лекарят разви ръкави и взе чантата си. — Иска ми се всичките ми пациенти да бяха толкова силни. Това, което ви е нужно сега, младо момиче, е да останете да си почивате в леглото още два дни, а през следващите няколко седмици — да се ограничавате в движенията. Вярвам, че ще се вслушате в съвета ми. В противен случай ще се наложи да идвам отново, за да поправя нанесените повреди.
Младата жена успя да се усмихне леко.
— Ще внимавам, уверявам ви.
Торнуд се готвеше да изпрати лекаря, когато на вратата се появиха три любопитни личица.
— Подслушвате ли?
Андрю Греъм поклати глава, очевидно без да се чувства особено гузен.
— Ни най-малко. Не можахме да чуем нито дума.
— Но въпреки това се опитахме. — Алексис си проби път, като притискаше към гърдите старата си кукла. — Радвам се, че си тук — обърна се към болната тя. — Може би ще останеш завинаги. И тогава ще можеш да станеш нашата нова мама.
Андрю погледна сестра си.
— Не можеш просто така да се разхождаш и да молиш хората да ти станат майка, Алексис!
Момиченцето се нацупи.
— Знам. Помолих я да ми стане новата мама. Нашата истинска майка е мъртва. — Устничките й потрепераха. — Понякога дори не мога да си я спомня.
Пръстите й започнаха да треперят, след което се вкопчиха в куклата.
Брат й се наведе и я прегърна.
— Тя, разбира се, ти липсва. Липсва и на трима ни. Но това все още не означава, че можеш да нареждаш на някого да заеме нейното място.
— Защо да не мога?
— Защото… ами, това просто не се прави така.
— А как тогава се прави? — попита нетърпеливо детето.
Момчето изглеждаше смутено.
— Просто е по-различно, това е всичко.
Устните на Алексис отново потрепераха.
— Не съм нареждала на никого. — Погледна към Индия. — Нали така?
— Това не беше точно нареждане — уточни младата жена и на бузата й се появи трапчинка. — А ако все пак беше нареждане, то това е най-хубавото нареждане, което някога съм получавала.
— Ето, виждаш ли? — Алексис хвърли победоносен поглед към брат си. — Казах ти, че не съм й нареждала.
В този момент граф Торнуд се изкашля.
— Можете да останете пет минути с лейди Деламиър — заяви вдървено той. — А след това трябва да се върнете в стаите си и да се захванете отново с уроците.
Последва всеобщ стон, но Девлин беше непреклонен.
— Пет минути и нито секунда повече. Изпратя ли лекаря, всички трябва да се върнете в детската стая.
Веднага щом настойникът й излезе, Алексис се обърна към болната.
— Как стана това? Да не би да те простреля някой шпионин? Да не е бил някой от хората на Наполеон? Татко… искам да кажа графът, ни казва, че навсякъде има шпиони, дори тук, в Лондон.
Андрю се изкашля.
— Сигурен съм, че лейди Деламиър е запозната добре с природата на английско-френските отношения, Алексис. Освен това не трябва да я уморяваме.
— О, аз пък съм сигурна, че лейди Деламиър не е изморена — отвърна оживено момиченцето. — Шпионин беше, нали?
Младата жена се усмихна слабо.
— Всъщност бяха двама крадци.
Трите деца въздъхнаха едновременно, като си представиха сцена, изпълнена със страхотни опасности и възхитителен героизъм.
— И само като си помисля, че пропуснахме всичко това, — поклати глава Алексис. — Трябва да е било голямо приключение.
Индия повдигна вежди.
— Тогава не мислех така.
— Разбира се, всички много съжаляваме, че си пострадала. Сигурно са били двайсет на брой, до един яки и с пушки?
— Страхувам се, че бяха само двама.
— Само двама? И графът не успя да се отърве от тях? — Момиченцето явно беше разочаровано. — А аз си мислех, че той може да се справи с голи ръце с цял полк.
— Без никакво съмнение — побърза да отвърне болната.
— Така ли мислиш? — Детето приглади косите на куклата си. — Знаеш ли, той беше страшно смел, когато се връщахме тук от Брюксел. След нас се спуснаха някакви лоши хора с пистолети и той извърши истински чудеса с камшика, който измъкна от торбата на седлото. Може би крадците в Лондон не са като крадците в Брюксел.
