Може и да беше непознат, но той я бе защитил без колебание, без коментари.
Който и да беше този човек, той нямаше да й причини мъка. Беше честен, беше почтен.
Тогава в нея се обади някакъв последен остатък на разума. Индия потръпна, пришпорвана от желанието и от нещо много по-дълбоко от желание. Това може би бяха спомените, колкото мъчителни, толкова и прекрасни, или пък копнежът на едно сърце, срещнало своята половинка. Може би причината нямаше значение.
Младата жена простена тихо и се размърда под дланта му.
Точно този знак бе чакал Торн. Със светнали очи проникна дълбоко в нея; всяка секунда бе заредена до полуда с удоволствие и с безкрайно мъчение.
— Искам те! — промълви пресипнало той. — Тук и сега. Искам да бъдеш нежна и страстна с мен, като излязла от най-бурните мечти на някой мъж. Но това няма да е достатъчно за теб, нали? Ти винаги ще искаш отговори и спомени, които не мога да ти дам. — Стисна зъби, а очите му пламнаха от страст. — Може би този спомен е единственото, което ми е нужно.
Палецът му откри малката пъпка на нейното желание.
Индия извика веднага. Тялото й потрепера, пометено от ослепителна вълна от страст. Той не преставаше да се движи, нежен и опитен. А тя се увиваше около него, приемаше безумното чудо, което нарастваше все повече и повече, докато обхвана цялото й тяло, приело тъмните ласки на някакъв непознат точно така, както тя бе приела него и ослепителната страст, на която я бе научил със съзнанието, че неизвестно защо и как, с него тя беше в безопасност.
Дори тогава, когато кръвта на рода Деламиър кипеше във вените й и последното нещо, което искаше, бе да бъде в безопасност.
Мъжът стоеше в мрака и гледаше към притъмнялата стая на втория етаж. Стаята бе залостена и завесите — спуснати. Светлините в голямата къща угасваха една подир друга. Той обаче все така не помръдваше. Мислите му бяха черни, устата — изпъната в права линия.
Това все още не бе свършило, беше готов да се закълне. Пръстите му пречупиха розата, която бе донесъл от претъпканата с народ бална зала; яркорозовите й листенца му напомняха за млечнобелите бузи на Индия Деламиър.
Листенце след листенце падаха безшумно върху студения калдъръм, за да бъдат след това стъпкани безмилостно под тока на ботуша му.
Скоро и последната награда щеше да се озове в ръчичките му.
Индия отвори очи. Стотици различни емоции се блъскаха в нея, докато се вглеждаше в мургавото лице на Торн, осветени от луната.
Пое си неуверено въздух.
— Девлин, аз…
— Не, недей. — Гласът му беше нисък, напрегнат. Младият мъж стана и седна вдървено върху отсрещната седалка. — Не ме разбирай неправилно. Направих го както заради теб, така и заради мен самия, Принцесо.
— Принцесо?
Гласът й прозвуча несигурно.
— Би могла да бъдеш принцеса. Гордостта на Деламиърови е част от теб, очевидно присъства във всеки твой жест и поглед. Тази нощ обаче имах нужда да почувствам как в теб препуска сляпа страст. Имах нужда да видя дали твоята нежност и твоята страст ще запълнят мълчанието и всички онези тъмни празнини. — Изкашля се. — Тъмнината ти е позната и на теб. Видях я в очите ти.
Индия потрепера.
— Това беше хаосът…
Торн сви силно устни.
— Няма да срамя нито себе си, нито теб, като се извиня за нещо, за което не съжалявам ни най-малко. И въпреки това… — Стисна юмруци и погледна към минаващите покрай прозорците улици, притихнали и безлюдни в последните часове преди зазоряване. — За едно мога да се закълна. Това няма да се повтори. Никога.
Младата жена се изправи бавно.
— Значи всичко трябва да бъде забравено, сякаш никога не се е случвало, така ли?
— Точно така. Няма друг начин. Онова, което стана току-що, не трябваше да се случва… и няма да се случи никога повече. — Внезапно се отдръпна назад. — Ти кървиш отново.
Индия сведе поглед и съзря изненадано тъмното петно на хълбока си.
— Наистина — отвърна механично тя.
Девлин измърмори припряно нещо, смъкна шалчето от врата си и го притисна към раната.
— Не мърдай. Как можах да постъпя толкова глупаво и да… — Поклати глава. — Може би имаш право. Моят дом вече не е безопасно място за теб. — Огледа отново тъмните петънца върху ленената тъкан и се обърна отново към нея. — По-глупав съм, отколкото си мислех — прошепна младият мъж. Надвеси се през прозореца и се провикна: — Карай към дома на семейство Девънам, кочияш. И по-бързо!
Екипажът направи обратен завой и миг по-късно те се носеха на север. Торнуд седеше мълчаливо стиснал устни, без да отделя ръка от хълбока на своята любима.
— Ами ако паметта ти е без значение за мен? — произнесе неуверено Индия. — Ако съм съгласна да те приема и така, само и само да те имам, Девлин Карлайл?
— Но не и за дълго, готов съм да се обзаложа. Достойнството ти е прекалено голямо за подобна постъпка. А и дори ти да си готова да ме приемеш, мислиш ли, че аз бих се съгласил със съзнанието, че мога да ти дам само част от себе си? Със съзнанието, че всяка секунда, която прекарваме заедно, се гради върху лъжи и пропуски, които в крайна сметка ще разкъсат сърцето ти? — отговори с горчивина Торн и протегна ръка, за да хване дланта й. А после я вдигна към устните си с неописуема грация. — Не съм съгласен да бъда като среднощен крадец. Не, за Бога, не и по този проклет начин, когато между нас ще има толкова много празнини.
Екипажът спря пред елегантната градска къща на херцогиня Кранфорд.
След като отвори вратата, Девлин съзерцава дълго своята любима. А после, без да каже дума, я притисна в обятията си.
— Напълно способна съм да ходя и сама.
— Но аз не съм способен да те оставя — отвърна дрезгаво той. — В крайна сметка услугата е съвсем нищожна.
Цялото й тяло бе стегнато, докато той изкачваше стълбите. Сънливият камериер отвори вратата.
— Кой… — Стреснато потърка очи. — Миледи?
— Да, Томас, връщам се отново у дома. Не е нужно да оставаш повече.
— Но, миледи, тече ви кръв!
Младият човек отправи обвинителен поглед към Карлайл.
— Разбира се, че ще кърви. Тя не знае какво означава думата „почивка“. — Девлин усещаше дланта си мокра от кръвта й. — Ще я отнеса в стаята й.
— Но…
Графът не изчака да чуе отговора му. Влезе и се отправи към стълбите. Още не бе изкачил първото стъпало на голямото извито стълбище, когато пред него се изправи с величествен вид икономът.
— Е, човече, къде е стаята й?
Възрастният домоуправител, мълчалив и изпълнен с достойнство, не помръдна.
— Стаята й, дявол да го вземе. Не разбираш ли английски?
Усети, че Индия го дръпна за ръкава и я погледна.
— Не си прави труда — обясни тя. — Днес е вторник.
