— Вторник ли? Какво общо има това, по дяволите?
Смръщеното й чело говореше красноречиво какво мисли за езика му.
— Хиляди извинения, Принцесо. А сега ми обясни защо изведнъж денят на седмицата придоби такова значение.
— Ами във вторник Бийч разбира се не говори.
— Разбира се — повтори младият мъж. — Как не съм го знаел? Щом като вашият иконом не благоволява да говори, защо ти не ми кажеш къде е стаята ти?
— Нагоре по стълбите и после вляво.
Девлин обаче едва бе направил няколко крачки, когато пътят му отново бе препречен, този път от една пухкава жена с връзка ключове, които висяха на кръста й.
— Извинете — рече той, — но трябва да се кача по стълбите.
Новопоявилата се не помръдна. Всъщност тя дори не показваше с нищо, че е забелязала присъствието му.
Торнуд понечи да изкоментира събитието, но в последния момент спря. И впери поглед в Индия.
— Не ми казвай. Днес е вторник и тя…
— О, не, причината не е във вторника. — В тона й прозвучаха покровителствени нотки. — Мисис Харисън никога не приема присъствието на мъж след полунощ през втората седмица на всеки месец. Това има нещо общо с някакъв чичо, който й обещал да осигури пътуването й до Антилските острови, където тя трябвало да се срещне с бъдещия си съпруг. За нещастие чичо й умрял от препиване, а неговият наследник й отказал всякаква помощ. В резултат шансът на мисис Харисън да бъде обичана бил пропилян. Подозирам, че тя все още не е простила напълно на целия мъжки род.
— А защо тогава е мисис?
— Просто формалност. Тя не се е омъжвала — обясни младата жена.
Девлин се намръщи. На Индия Деламиър всичко това очевидно й се струваше напълно нормално, но той бе изумен. В неговото семейство се бяха отнасяли към прислугата добре, но безлично. Майка му и баща му никога не бяха правили и най-незначително усилие да запомнят предпочитанията или личната история на слугите.
Едва сега си даде сметка, че той самият никога не бе изпитвал особена привързаност към онези, които бяха прислужвали мълчаливо. Започваше да мисли, че по този начин животът му беше станал доста по- беден.
Запита се какво ли още го очакваше, когато мина покрай неподвижната готвачка и понечи да тръгне по красивото стълбище, което се виеше като спирала към втория етаж.
Но едва бе поставил крак върху първото стъпало, когато гласът на Индия го пресече рязко.
— Не, недей!
Младият мъж я погледна, извил в дъга едната си вежда.
— Какво има пък сега? Не, не ми казвай. Наполеон ви е дошъл на гости и никой друг не може да използва стълбите по време на неговото посещение.
— Разбира се, че не — присви очи лейди Деламиър. — Разбирам — додаде сериозно тя. — Подиграваш се с нашите дребни ритуали. Предполагам, че изглеждат лекомислени за външния посетител. Други вече са ми казвали достатъчно често.
— Не, не бих казал, че са лекомислени. Просто на човек му е нужно известно време, за да свикне с тях. А сега може би ще ми кажеш защо не мога да се качвам по стълбите?
Индия погледна към елегантното емайлирано часовниче, прикрепено към корсажа на роклята й.
— Защото минава дванайсет часа.
Девлин чакаше. Очевидно това трябваше да означава нещо за него, но той нямаше представа какво.
— Почти е време, нали разбираш.
И тя погледна очаквателно нагоре.
Торнуд проследи погледа й. На горната площадка се появи висока фигура, облечена в яркочервената униформена ливрея на дома на херцогиня Кранфорд. Втрещен, Карлайл видя как новопоявилият се преметна крак върху парапета и се спусна надолу по зашеметяващ, абсолютно балансиран начин, от който косите на всеки наблюдател можеха да настръхнат. Само след секунди той вече бе два етажа по-долу. Тук отскочи сръчно и спря пред Индия.
Поклони се елегантно.
— Миледи — прошепна той и се запъти към кухнята.
Едва тогава Девлин забеляза, че слугата накуцваше.
— Някаква злополука ли е станала?
— Албърт и семейството му винаги са работили при нас. Той е придружавал татко при много от археологическите му екскурзии в чужбина. Бил ранен тежко край Сиудад Родриго. Татко повикал най-добрия лекар, но въпреки това той изгуби крака си. Татко настоя да му даде по-лека работа, но Албърт не искаше и да чуе за подобно нещо. И упорито всяка нощ патрулира из къщата, за да осигури безопасността на нейните обитатели. С Иън измислихме този начин, за да го улесним при слизането на всички тези стълби. — Погледна към Торн; изражението й бе по детски искрено. — Така е по-добре за него, какво ще кажеш?
Неспособен да отвърне, граф Торнуд само я наблюдаваше смаян. Беше ли се замислил поне веднъж през целия си живот за хората, които миеха чиниите му, палеха огъня или се грижеха за дрехите му?
Кимна сериозно.
— Да, напълно си права, Принцесо. Системата е много добра. Двамата с Иън сте се сетили много умно.
— Радвам се, че си съгласен. Сега вече можем да се качваме безопасно. През следващите петнайсет минути няма да има никаква активност насам.
Младият мъж повдигна вежди.
— А какво трябва да стане тогава?
— Тогава Албърт се прибира с малката плетена кошница, която сме приспособили за стълбището. Той се справя чудесно и сам с нея, но ще се почувства неудобно, ако го наблюдаваме.
Девлин опита да прикрие усмивката си.
— Разбира се, че не трябва да присъстваме — отговори убедено той.
— Не виждам изобщо защо трябва да ме носиш — додаде Индия. — Напълно способна съм да се кача и сама. Изтече само малко кръв, но хълбокът ми е в прекрасно състояние, уверявам те.
— И дума не може да става. Ще те отнеса горе и ще се погрижа да си легнеш послушно в леглото. И не трябва да мърдаш от него, докато лекарят не дойде да те види утре сутринта.
— О, така ли трябва?
— Да, ще направиш точно каквото ти казвам.
В този момент нещо се отърка в крака му. Пред него се промъкна едра сива сянка и се изпречи на пътя му. „Какво има пък сега?“ — запита се Торн.
Погледът му срещна две хищни зелени очи, дълга широка муцуна и блестящи бели зъби.
Боже мили, това бе огромен вълк, който при това се бе привел, готов за нападение!
12
Девлин мрачно се извъртя, за да прикрие с тялото си Индия от звяра, с отчаяното желание да има някакво оръжие под ръка, каквото и да е. Дори един бастун бе за предпочитане пред голата му десница.
— Долу, Луна. Всичко е наред, той е приятел.
„Луна?“ Ниското предупредително ръмжене премина в скимтене. „Боже Господи, да не би този див звяр да е домашното й животинче?“
Младата жена вдигна поглед и се усмихна.
— Знам, че е страшно егоистично от моя страна, но просто не можех да я оставя. Открих я полумъртва край Брюксел, когато… когато пътувах из околностите.
„Пътувала из околностите.“
