— Сигурна съм, че никой не е направил умишлено това — побърза да каже Индия. В тези времена човек трудно си намираше работа. Последното й желание бе някой от прислугата да бъде уволнен; точно това щеше да направи Бийч, ако откриеше пропуски в работата на домашните прислужници. — Може би баба е искала да подиша чист въздух и е забравила да затвори прозорците. Ще я попитам. Ти не се грижи за това, Бийч.
След като верният иконом излезе, младата жена забеляза нещо да се белее под единия край на шкафа. Наведе се и видя къс хартия, затиснато под единия му крак.
Цялото й тяло настръхна, когато прочете написаното:
СТОЙ ДАЛЕЧИ ОТ ВОКСХОЛ
ИЛ’ ШЪ СЪЖАЛЯВАШ
Предател в собствения й дом? Или някой се бе промъкнал през отворените прозорци на оранжерията?
Лейди Деламиър пъхна бележката в чекмеджето и се намръщи.
Едно поне бе сигурно — щеше да отиде във Воксхол. И щеше да се забавлява прекрасно!
15
Три нетърпеливи личица я очакваха в жълтия салон. Андрю оглеждаше едно прекрасно копие на испански галеон. В това време Мариан се взираше в съвършения корал, донесен от бащата на Индия. Алексис бе седнала в големия фотьойл до прозореца и махаше щастливо крака, докато разглеждаше красивите гравюри по стените. Както обикновено, в едната ръка стискаше старата си кукла.
Веднага щом младата жена се появи, момиченцето скочи възбудено на крака.
— Тя е тук. Казах ти, че ще ни приеме, Андрю!
— Разбира се, че ще ви приема — отвърна лейди Деламиър и се наведе към детето, което я прегърна топло с не особено чистите си ръце.
Индия вдигна със смях Алексис и я постави в скута си, след като се настани на елегантното канапенце с позлатени дървени части. Момиченцето се намръщи при вида на дърворезбованите в египетски стил крачета на дивана във формата на грифони.
— Значи мебелите не ти харесват, така ли? Уверявам те, това сега е последната мода във Франция.
— Така ли? — попита детето, неубедено. — Животните ме гледат така свирепо, че стомахът ми започва да се свива.
— Глупости — намеси се рязко брат й. — Алексис, постъпваш крайно невъзпитано, като критикуваш мебелите на лейди Девънам.
— Не исках да изглежда така — промълви момиченцето и устните му затрепериха. Плъзна ръка в дланта на своята приятелка. — Просто ме изненадаха малко. Предполагам обаче, че след време човек свиква с тях. Както с красивия ти вълк. Луна се наричаше, нали?
Чул името си, звярът се приближи с вирнати уши.
— Да, това е моята красива Луна. Тя изглежда не се чувства добре тук, но не можех да понеса да я оставя в Норфолк.
Андрю се намести предпазливо на дългия диван, покрит с леопардова кожа. До него лежаха две богато орнаментирани възглавници във формата на грифони; заразглежда ги с изписано по лицето съмнение.
— Явно всички от твоето семейство са големи колекционери. Колко сте щастливи, че сте пътували на толкова много места.
— И аз мисля така. С братята ми вечно пътувахме ту тук, ту там, за да помагаме на баща ни да търси едно или друго съкровище. Баща ни винаги научаваше пръв, ако някой храм бъдеше занемарен. Ако колекцията стари книги на някой манастир трябваше да бъде разпродадена, той неизменно успяваше да се появи пръв на сцената. Да, животът ни е доста интересен.
Алексис се намръщи.
— Но на теб не ти харесваше.
Смайващо, но детето имаше право. Индия поглади гладката козина на Луна, размишлявайки върху свободния живот, който бе водила със своето семейство. Но винаги бе имала усещането, че нещо й липсва. А сега, когато се бе върнала и бе ограничена от строгите правила на лондонското общество, се чувстваше не в свои води; струваше й се, че другите само чакаха следващия пример за ексцентричността на семейство Деламиър.
— Не съвсем точно, дяволче. — Младата жена разроши косите на момиченцето и реши да смени темата, тъй като събеседничката й бе необикновено проницателна за възрастта си. Погледна към дървената кукла, която Алексис стискаше под мишница. — Все още не си ми казала името на твоята приятелка.
— Колко невъзпитано от моя страна. Това е Жозефин, императрица на Франция — заяви тържествено тя. — Жозефин, поклони се на лейди Деламиър. Ти изгуби войната и затова трябва да бъдеш смирена, когато се представяш.
Докато говореше, Алексис приведе куклата в нисък поклон.
Индия се опита да прикрие усмивката си. За пореден път я порази странната смесица от жизнерадост и зрелост, които излъчваха тези три деца. Това несъмнено бе следствие от факта, че още съвсем малки бяха изгубили родителите си и след това бяха преживели суматохата през първите седмици след Ватерло.
— Много елегантно го направихте, Ваше Величество. Бихте ли желали да пием заедно чай в оранжерията?
Очите на Алексис се разшириха.
— Жозефин със сигурност би желала. А ако е позволено, и ние с брат ми и сестра ми бихме се присъединили.
Андрю погледна несигурно към своята домакиня.
— Не бихме искали да ви притесняваме. Просто не сме ви виждали откакто си тръгнахте.
— Защо си отиде? — попита сестра му. — Дори не дойде да кажеш „довиждане“. Графът се ядоса много.
— Беше време да си вървя — усмихна се младата жена и отново разроши дългите златни коси на момиченцето. — А посещението ви изобщо не ме притеснява, уверявам ви. Тази сутрин се чувствах страшно унила и съм щастлива, че сега си имам компания. Хайде, идвайте и тримата. Преди да пием чай, ще огледаме дръвчетата на моята баба. А когато и тя се качи горе, непременно й кажете колко сте възхитени от нейните орхидеи. Ще спечелите благоволението й завинаги, помнете ми думата.
Тримата кимнаха заговорнически.
Картината, която се оформи десетина минути по-късно в оранжерията, бе способна да накара всяка лондонска матрона да зяпне. Трите деца се бяха разположили до своята гостенка върху рядък стар персийски килим, който Бийч бе разстлал между редиците рози и цъфнали портокалови дръвчета. На безопасно разстояние едно чайниче къкреше доволно върху чугунен мангал. Тъй като наоколо не се виждаше никаква светска матрона, четиримата си прекарваха чудесно.
— Вдовицата Марчмънт дойде отново. — Мариан се намръщи и деликатно пъхна в устата си последната трошичка орехова торта. — Не прави нищо друго, освен да гледа като теле графа.
— И на мен тя не ми харесва — намеси се сестра й. — Отнася се към нас така, сякаш сме диви зверове, чието място е зад решетките в някоя менажерия.
Индия забеляза, че този път Андрю не я смъмри, както правеше обикновено.
— Андрю? Много си замислен.
Момчето се поколеба за момент. Беше изял три парчета баница с кайма и четири резена орехова торта и очевидно едва сега започваше да се понасища. Младата жена реши да поговори с Торн за храненето на неговите повереници. Подозираше, че неговата готвачка купуваше от най-скъпото месо и правеше така, че всичкото да отиде за прислугата, докато децата почти гладуваха. Освен това щеше да каже на мисис Харисън да направи някои по-хранителни блюда, които в същото време да доставят удоволствие на малките й гости.
