Момчето се изкашля.
— Тя май няма да остави на мира графа със своите посещения. А в наше присъствие като че ли настръхва.
Тъй като Андрю не си падаше по критиките, само тези две изречения казваха много.
Алексис изсумтя презрително.
— Мислеше по-различно, когато тя нареди на Чилтън да убие твоята мишка. Тогава каза, че искаш да изгори в ада и рече да не е посмяла да вдига ръка срещу твоето животинче.
— Е, страшно се ядосах. Не мога да си обясня защо тя си мисли, че има право да се меси в нашите работи. — Набърчи притеснено чело. — Разбира се, напълно е възможно в скоро време тя да има всички права, ако кампанията й се увенчае с успех.
Трите деца замълчаха мрачно.
— Да не искаш да кажеш, че лейди Марчмънт е завъртяла главата на вашия настойник?
— Така изглежда — отвърна печално момчето. — А тя, струва ми се, е много опитна светска жена. Графът често потъва в мълчание. Мисля, че е заради Ватерло. Всичко това го прави много…
— Уязвим? — опита да му помогне Индия.
— Точно така. Именно заради това решихме да дойдем при теб. Ти като че ли го… разбираш дори тогава, когато той сам не успява да се разбере. А и той те слуша.
„Надали“ — помисли си лейди Деламиър. Изправи се, поразена от отвратителната идея за евентуален брак между Торн и Хелена Марчмънт. Тази жена бе известна с лекото си поведение. Говореше се, че поделяла леглото си с половината нехранимайковци от Лондон преди възрастният й съпруг да бе имал късмета да умре при злополука по време на лов. Не й се вярваше, че Хелена и Девлин ще си подхождат. Децата от подобна връзка със сигурност щяха да страдат.
Всъщност, какво я засягаше всичко това?
— Страхувам се, че вашият настойник ще трябва да взема сам решенията си.
Пръстчетата на Алексис стиснаха до побеляване куклата.
— Но ти му подхождаш много повече. Той се смее, когато ти си там, а погледът му става далечен и нежен. Дори когато стои в кабинета си държи твоята шапка.
Ето значи къде било сламеното й боне. След завръщането си, Индия така и не бе успяла да го открие. Но защо му беше то на Торн?
— Сигурна съм, че това не означава нищо, Алексис. Не трябва да правиш кой знае какви изводи от един единствен жест.
— Алексис е права — намеси се внезапно брат й. — Лорд Торнуд държи шапката на една кука до бюрото си. Видях я там, когато отидох при него вчера. Той предложи да ме изпрати в Итън, но аз отговорих, че ще тръгна, когато Мариан и Алексис пораснат още малко. Щом излязох от кабинета, се сетих да му кажа още нещо. Когато се върнах, той беше взел шапката и я притискаше към лицето си, сякаш искаше да я помирише.
Младата жена усети тръпки.
— Сигурно се лъжеш.
Андрю я погледна право в очите, но разумно не каза нищо.
— Е, аз мисля, че той е глупак — обади се Мариан. — Лейди Марчмънт изглежда ужасно без руж и червило. Не е като теб — заяви без колебание тя. — Ти ще бъдеш красива без никакви мазила или пудри.
Лейди Деламиър почувства, че гърлото й се стегна от силни емоции; трите личица пред нея я гледаха с вярност. Животът им беше толкова несигурен, а сега единственият човек, който можеше да ги защити, щеше да им бъде отнет, ако лейди Марчмънт постигнеше целта си.
— Добре — заяви с внезапна решимост тя. — Какво искате от мен?
— Ами помислихме, че може да опитаме да изплашим вдовицата — отвърна Андрю. — Нищо опасно, разбира се. Просто ще пуснем навън моите мишлета.
Мариан се изкиска.
— А аз пък имам един мъртъв бръмбар-рогач, който ще поставя в чантичката й. Той изглежда досущ като жив, уверявам ви.
Индия прехапа устни, за да не се разсмее при мисълта как властната лейди Марчмънт бърка в дамската си чантичка и измъква оттам мъртвия бръмбар.
— А какво ще бъде моето участие във всичко това, палавници такива?
— Надявахме се да отвличаш вниманието на графа, докато ние правим нашите приготовления — обясни Андрю.
Младата жена се поколеба за момент. Компанията на Торн не я блазнеше особено. Вярно, че вече бе съставила плана на собственото си отмъщение. Изпитваше обаче неудобство, задето замесваше и децата в него.
— Ще опитам — започна неуверено тя. — Вашият настойник обаче надали ще бъде особено привлечен от перспективата да прекара известно време в моята компания.
Алексис отвори уста да протестира, но брат й я пресече.
— Много сте добра, миледи. От вас не искаме нищо друго.
Тримата изглеждаха наистина много мрачни и разтревожени. Ужасът от перспективата лейди Марчмънт да стане тяхна мащеха лишаваше разговора от цялата сладост на невинните им приказки.
Тогава домакинята плесна с ръце.
— Аз обаче имам точно това, което трябва, за да ви развеселя. Виждали ли сте досега излитане с балон?
— Излитане с балон?
Към нея се завъртяха три чифта любопитни погледи.
— Днес в Хампстед Хит, веднага след срещата на Обществото за рационално изследване на естествените феномени. Искате ли да присъствате?
Трите деца скочиха с радостни викове.
— Приемам това за съгласие — отвърна през смях младата жена. — И ще бъде щастлива да ви придружа. Но ще трябва да кажете на настойника си къде отивате. Не трябва да го лъжем.
— Ще му изпратя бележчица — заяви веднага Андрю. — Но това е без значение. Той няма да се върне цял ден, може би дори и през нощта. Това му се случва често. Доста е странно, но повечето големи изглежда действат така. — Момчето се изчерви. — О, извинете ме, миледи. Не исках да кажа, че вие…
— Няма нищо, Андрю. Понякога съм съгласна с теб.
Индия се намръщи, припомнила си загадъчния коментар на Дев по време на разговора му с херцогиня Кранфорд. Беше споменал нещо за дълг и отговорност. Възможно ли бе в действителност да ставаше нещо повече от онова, което тя предполагаше? Биха ли продължили да искат още от него, след като той едва не бе изгубил живота си при Ватерло?
За момент я заля гняв. Това щеше да бъде типично за Дев. Чувството му за чест винаги бе носило елемент на безразсъдство.
— Добре — обяви оживено тя. — След като напишете бележката до вашия настойник, можем да тръгваме. — Погледна часовничето си и кимна. — Все още разполагаме с четирийсет и пет минути до началото на излитането. Това ще бъде важен ден за научните изследвания. Опитът несъмнено ще окаже немалко положително отражение върху мозъците ни.
В гласа й обаче се долавяше закачлива нотка.
— Къде са отишли?
Гувернантката стоеше неспокойно пред граф Торнуд и кършеше нервно ръце. Беше петата поред, която той наемаше за своите повереници.
— В Хампстед Хит — повтори едва чуто тя.
— Хампстед Хит? Защо точно там, за Бога?
— Струва ми се, милорд… — Жената си пое още веднъж въздух, за да събере кураж. — Т.е., стигам до
