зрителите.
Наметна пелерината си и повика рязко лорд Мънктън.
— Трябва да вървя. Не изпускай от очи момичетата!
— Не може да вървиш никъде! Това не е място за разходки на една дама.
Но младата жена вече бе изчезнала, погълната от развълнуваното множество.
16
Поставил длан над очите си, за да ги предпази от лъчите на следобедното слънце, Торнуд оглеждаше хилядите човешки същества, струпани по полегатите хълмове насреща му. Усещаше как раздразнението му се превръща в тревога. За трети път от пристигането си опитваше да се отърве от някаква жена, разкрила почти целите си гърди. После хвърляше шепа монети на две окъсани хлапета, които го следваха по целия път нагоре по хълма.
Какво й беше станало на Индия, та да доведе децата на подобно място? Стискаше несъзнателно юздите, като караше дорестия си кон да танцува. По земята като че не бе останал и един свободен сантиметър; всичко бе заето от коли, пълни с възбудени зрители. Дев поведе животното към върха на възвишението и в този момент пред него се изпречи ужасяваща гледка. Малкият Андрю, с побеляло от страх лице, бе преметнал едната си ръка върху стената на коша. Онова, което опитваше да каже, бе заглушено от рева на тълпата. Никой не бе забелязал, че ръката му се бе оплела във въжетата на балона.
В този момент вниманието на младия мъж бе привлечено от един човек, който опитваше да пребърка джоба му. Сръчно стисна мръсната му китка и я изви.
— Предлагам да отидете да практикувате някъде другаде професията си.
Крадецът се намръщи, но все пак побърза да се отдалечи.
Когато Торн погледна отново към коша, той вече се полюляваше, готов да се отдели всеки момент от земята. А на страничната му преграда, оголила единия си строен глезен, висеше жена. Дългите й червеникави коси се спускаха диво покрай въжетата.
Без да вярва на очите си, Девлин видя как неговата съпруга, с щастлива усмивка на лицето, се издигна над стотиците приветстващи я зрители.
Индия успя някак си да се усмихне, макар в действителност да се бе вкопчила ужасено в крехката стена на коша.
Андрю поне беше в безопасност. Беше съумяла да го издърпа и освободи от въжетата буквално секунда преди балонът да полети.
Затова пък сега тя беше негова пленница.
Как, по дяволите, се беше омотала така? Притиснато от тълпата, момчето се бе препънало и залитнало напред и при това движение едната му китка се бе заплела във въжетата. Младата жена се бе хвърлила отчаяно към него и в крайна сметка бе успяла да го освободи, но междувременно коланът й се закачи и на нея не й остана нищо друго, освен да избере между две не особено приятни перспективи.
Или трябваше да позволи на балона да се издигне с широкия й колан, в резултат на което тя щеше да се озове гола пред цялото това море от зяпачи, или да се вмъкне в коша и да се впусне в непланираното летене с балон в компанията на изумения въздухоплавател.
Спря се на последното. След като ужасът й понамаля и тя привикна с полюляването на малкия кош, сцената започна да й се струва необикновено красива. Човешките фигури под нея се отдалечаваха и ставаха все по-малки и по-малки, докато най-накрая се превърнаха в дребни мравки върху зеления хълм. Единственият звук бе свиренето на вятъра и това я караше да се чувства като птица.
— Винаги ли е така? — попита пилота на балона тя.
— Ако човек има късмет — отвърна той. — Днешното изкачване беше доста добро. — Загрубялото му лице се разтегна в усмивка. — Но вие не трябваше да скачате така в балона, мис. Много опасно беше.
— Страхувам се, че нямах друг избор. Едно момче се заплете във въжетата. Когато се спуснах да го освободя, моят колан на свой ред се закачи в тях.
Очите на мъжа се разшириха.
— На косъм сте се измъкнали, и дума да не става. — Изкашля се. — В такъв случай, струва ми се, сте постъпили правилно. И дяволски смело, моля за извинение. — Протегна ръка. — Радвам се, че сте с мен на борда. Аз съм Смитсън.
Индия се ръкува, след това вдигна поглед към яркооцветената коприна и здравите въжета, които свързваха коша с балона.
— Знам някои неща за самия процес, мистър Смитсън, но не и за въжетата. За какво точно служат те?
— Ами, работата е следната, млада госпожице — започна човекът, очевидно щастлив да покаже знанията си пред някого. — Ако погледнете оттук, ще видите едно въже, което свързва нашия кош с върха на балона. Ако го опъна съвсем леко, той ще образува дупка в горната част на балона, което означава, че ще изпуснем въздуха му. Но внимание, това трябва да се направи според правилата. Ами да, спомням си миналата година в Йоркшир излетях с един приятел, който обърка всичко. И едва не си изгуби ръката, честно ви казвам.
Очите на Индия се разшириха, докато слушаше разказите за ужасяващите приключения на Смитсън. Междувременно долу на земята един ездач ги следваше, като разцепваше тълпата пред себе си.
— Дръпнете въжето! По-силно, миледи. А, туй то.
Петнайсет минути по-късно Смитсън нямаше свободен миг, докато контролираше положението ту чрез въздушните клапани, ту чрез торбичките с пясък, взети за баласт.
Вече бяха оставили зад гърба си хълмовете на Хампстед Хит и се носеха във величествено мълчание над сламените покриви на някакво селце. Въздухоплавателят бе решил, че е време да се приземяват, но един от клапаните се бе запънал, а без да изпуснат топъл въздух, нямаше да могат да се приземят в безопасност. На всичкото отгоре една от торбичките с пясък се бе отвързала и бе полетяла към земята. Всяка следваща загуба на баласт правеше невъзможно контролираното слизане.
Младата жена потръпна. На тази височина определено бе по-хладно, отколкото на земята; искаше й се пелерината й да бе тук. Но студът беше най-малкият й проблем в момента. Смитсън се опитваше да държи под око терена, като същевременно манипулираше с въжето за изпускане на въздух от върха на балона. Тогава Индия внезапно забеляза, че една от торбичките с пясък се накланя на една страна и се удря във въжетата. Тя бързо се надвеси от коша и за много бързо я внесе вътре.
— Добра работа, мис — рече напрегнато въздухоплавателят. — Мисля, че най-после освободих това въже. Дръжте се здраво. Ще опитам да приземя балона.
За момент продължиха да се реят безпроблемно в безмълвното море от вятър, а в следващия миг горещият въздух започна да излиза със свистене от горната част на балона. Кошът затрепери под краката на лейди Деламиър и тогава внезапно земята се спусна към нея.
— Дърветата, мистър Смитсън!
— Да, миледи, виждам ги. С малко късмет ще успеем да…
Мъжът сподави една псувня, когато балонът се докосна до короните на няколко бряста, но почти веднага се освободи от тях. Намираха се над някаква нива. Удариха се, подскочиха леко и отново се удариха в земята. Вятърът отнесе коприната, която заприлича на див водопад.
Индия си отдъхнаха с огромно облекчение.
— Наистина мисля, че това е най-вълнуващото ми преживяване, мистър Смитсън. Вероятно и най- опасното.
Човекът кимна, очите му блеснаха весело.
— А аз пък мисля, че вие сте най-добрата помощничка, която някога съм имал, мис. Всъщност всеки път, когато ви се прииска да полетите малко, просто ми се обадете. — Огледа пустото поле и потърка врата си. — И може да бъдете сигурна, че ще си поговоря с моя мързелив чирак, когато се появи. Него трябва да виним, че торбичките с пясък не бяха закрепени добре и едва не убиха и двама ни. Надявам се само, че ни е
