следвал достатъчно близо с фургона и че няма да ни се наложи да прекараме нощта насред това поле.
В този момент отдолу изскочи някакъв ездач, прелетя по тясната пътека, прескочи в галоп един плет и запрепуска из обраслата с детелина поляна.
Очите на младата жена се разшириха. Не можеше да бъде. Това определено бе възможно най-лошият край за този и без това пълен с достатъчно неудачи ден.
Граф Торнуд скочи от коня си и се запъти ядосано към въздухоплавателите. Наведе се, повдигна вбесен Индия от коша и я постави грубо на земята.
— Торн, аз…
— Не, не искам да чувам и дума. Не желая да чувам безумните ти обяснения. — Едно мускулче на здраво стиснатите му челюсти потрепна. — Не повярвах на ушите си, когато лейди Марчмънт ме уведоми, че си тръгнала с децата да гледаш излитането на балона.
— Колко мило от страна на вдовицата да те държи в течение на събитията — отвърна ледено лейди Деламиър. — Питам се само откъде е така добре информирана за действията ми.
— Случайно те е видяла, като излизаш с децата — заяви безстрастно Дев. — Братът на нейния кочияш работи в конюшните от другата страна на улицата и той случайно споменал къде отивате.
— Колко удобно — присви очи младата жена. — Предполагам, че тя също така случайно после пък е споменала пред теб.
— Изпрати ми бележка, тъй като с право предполагала, че ще искам да знам в какви опасни начинания ще бъдат въвлечени моите повереници.
— Андрю ти изпрати бележка.
— Но аз не съм я получавал.
— Децата бяха в безопасност. Като се изключи…
— Безопасност ли? Със собствените си очи видях какво се случи, така че няма защо да ми ги разправяш тия, чу ли?
Очите на Карлайл блестяха, цялото му тяло беше напрегнато.
— Но аз не очаквах, че…
— Точно там е въпросът. Ти никога не мислиш предварително за нищо. В главата ти просто влиза някаква идея и ти скачаш като зле обучен кон. Или може би — продължи ядосано младият мъж, — като дивия вълк, който настояваш да държиш в къщата си, като претендираш, че е домашно куче.
— Не намесвай Луна в това.
Торнуд се изсмя хладно.
— Луна. Напълно подходящо име. И двете сте лунатички, поразени от лунната лудост, ако питаш мен.
— Простете, сър, но дамата не е виновна.
Смитсън се взираше в новопристигналия; не му допадаше тона, с който говореше на неговата компаньонка, току-що доказала себе си като доста полезна при този полет; той за малко не се бе оказал фатален.
— Ще ви бъда благодарен, ако си държите езика зад зъбите, добри ми човече. Това е въпрос между лейди Девънам и мен.
— Колко си груб — изсъска младата жена и стисна юмруци. — Може би винаги си бил такъв, но аз просто не съм го забелязвала преди. Всичките ти мисли са посветени единствено на теб, на онова, което те прави щастлив, което те прави уверен. Даваш ли си сметка как се чувстват тези деца, затворени в една мрачна къща, с неприятни гувернантки, които не дават и пукнат грош за щастието и доброто им самочувствие?
Очите на Девлин проблеснаха.
— Платих добре, за да осигуря някой да се грижи за тях.
— Платил бил! Да, наистина си платил. Но с пари не може да се купи обич. Парите не могат да купят времето, отделено им от единствения човек, на когото вярват. Нима си такъв глупак, че не можеш да го разбереш?
— Струва ми се, че тези въпроси е най-добре да бъдат обсъждани насаме — отсече Торнуд. — Освен това може би ще благоволиш да ми обясниш как, за Бога, успя да създадеш такава бъркотия.
Индия отстъпи крачка; лицето й бе бледо като платно, а сините й очи светеха от гняв.
— Да обясня ли? Не мисля да правя такова нещо, милорд. Струва ми се безсмислено да прахосвам повече думите си пред вас!
Мрачно усмихнат, младият мъж започна да навива ръкавите на мускулестите си ръце.
— Няма значение. Ще разполагаме с достатъчно време да поговорим, докато те отведа до каретата ти.
Този път лицето на лейди Деламиър поруменя.
— Да не си посмял.
Отстъпи още една крачка назад, цялата настръхнала.
В следващия миг силните ръце на Дев бяха върху раменете й.
— Няма да стоя и да гледам колко лошо се отнасяте с дамата, чувате ли ме? Пуснете я на часа.
Смитсън можеше да говори със същия успех на някоя мраморна статуя. Пръстите на Карлайл стиснаха още по-силно раменете на Индия, тъй като беше забелязал гнева, изписан върху лицето й, неотстъпчивостта, която се излъчваше от позата й, червенината по бузите й. Косите й се бяха разпилели като див червен водопад върху раменете. Внезапно Торнуд си припомни каква гледка бе представлявала, докато висеше върху коша. Малката глупачка можеше да падне и сега да лежи някъде със счупен врат.
Меката й топла гръд се притискаше във вътрешната страна на лакътя му; усещаше и извивката на бедрата й под тънката й муселинена рокля. Тялото му настръхна от залелите го като порой гняв и желание. Мили Боже, как успяваше тази жена да го изкарва от равновесие отново и отново?
По време на връзката им в Брюксел бе останал с впечатлението, че тя е очарователна личност с авантюристичен дух, радостна и умна, но сега виждаше, че в действителност е много повече от това.
Индия Деламиър бе жена, която никога нямаше да бъде пречупена нито от него, нито от който и да е друг мъж. А вродената й дързост предизвикваше отговор от собствената му неспокойна натура, любителка на риска; нещо, което Девлин мислеше, че е погребал отдавна под студената фасада, издигната през дългите месеци на войната.
Сега обаче бе достатъчно едно докосване на нежните й устни, един поглед към закръглените й форми и той бе почти готов да забрави и дълг, и чест, и родина.
Опита се да я намрази заради това. Положи доста усилия, за да запали в душата си ярост. Торнуд обаче бе изключително почтен човек и подобна стратегия определено не беше за него.
Не, истинският му гняв бе насочен срещу него самия, задето не бе осъзнал коя е действителната опасност, докато все още можеше да се измъкне от нея. При създалото се положение повече не можеше да не обръща внимание на чувствата си. Когато Индия не бе до него, той непрекъснато се улавяше, че мечтае за нея, за нейните честност и жизненост, че брои минутите до следващата им среща. Бе изоставил задълженията си, а мозъкът му работеше механично. Накратко, държеше се като някой младок, поразен от любовта по време на първия си сезон в Лондон.
Разбира се, бе слушал какви ли не невероятни истории за семейство Деламиър. За тях говореха шепнешком и със страхопочитание. Богатството им бе неизмеримо, а примерите за тяхната ексцентричност — безброй. Не след дълго Дев бе доловил завистта в студените историйки, които се въртяха из висшето общество. Най-големият син Деламиър бе изчезнал и се бе появил чак след пет години без никакво обяснение. Херцогът и неговата съпруга не бяха по-добри; те отделяха много повече време да ровят из руините на далечни страни, отколкото за възпитанието на непокорните си деца.
А Индия?
Беше чувал за дивата наследница и за тълпите ухажори, пленени от червенокосата й хубост. Не беше повярвал на историите. В началото. Сега обаче започваше да се замисля дали все пак не бяха верни. Независимо какви бяха чувствата му обаче, той имаше задължения към тримата си повереници, които и без това вече бяха изпитали толкова много мъка.
Изражението му бе сурово, когато преметна младата жена през рамо и тръгна към коня си.
— Пусни ме веднага, Девлин Карлайл!
