За момент изглеждаше, че двете ще се впуснат в спор, който впрочем назряваше отдавна. Иън обаче се засмя, вдигна шала от норичка коприна и го метна върху раменете на сестра си.
— Няма време за спорове — заяви твърдо той. — Ще има страшно много народ, тъй като сега, след като принцът обяви че ще присъства, се очаква всеки, който е някой, да се появи във Воксхол тази нощ.
Индия кимна и хвърли за последен път поглед към високото огледало. „Приемливо“ — реши тя. Онова, което не забелязваше, бе че всъщност изглеждаше много по-добре от „приемливо“. Косите й блестяха на светлината на свещите, а кожата й отразяваше златистото им сияние. Когато се усмихнеше, лицето й светваше от оживление, което щеше да накара всеки все още несклерозирал мъж да затаи възхитено дъх.
Младата жена обаче не забеляза нищо подобно.
След като слязоха по стълбите, Иън се обърна към невъзмутимия Бийч, за да вземе ръкавиците си. В този момент иззад една от гръцките статуи се отдели някаква дребна фигурка и обви мръсните си ръчички около кръста на лейди Деламиър.
— Но какво е това? — сведе тя поглед към разтревоженото личице на Алексис.
Долната устна на малката посетителка трепереше, но в очите й светеше решителност.
— Трябваше да дойда. Графът беше толкова ядосан след случилото се днес; сигурна съм, че ти е казал някои много лоши неща. Но ти не беше виновна. След като се върнахме от разходката с противната графиня, тримата с Андрю и Мариан се събрахме да обсъдим случилото се. Опитахме да му кажем, но той отказа да говори. А после онази ужасна жена го дръпна в библиотеката и те прекараха много дълго време на затворени врати. — Момиченцето се намръщи. — Какво мислиш, че са правили? Мариан каза, че вероятно са пили шампанско и правили глупости. Андрю ми каза, че скоро ще науча нещо повече за тези неща. — Алексис вдигна поглед към Иън. — Това някаква голяма тайна ли е, как мислиш?
Младият мъж с мъка удържа усмивката си.
— Нищо чак толкова сериозно, предполагам. Но брат ти вероятно е прав. Докато не изминат още няколко години не е необходимо да се тревожиш заради глупавото поведение на възрастните.
— Както виждам, възрастните се държат повече като деца, отколкото ние. Вижте само графа — уточни момиченцето. — Веднъж е щастлив, направо най-добрият човек на земята, миг по-късно е хладен и сдържан. В началото мислех, че това се дължи на рамото му. То му причинява болка, знаете ли? И върху него има белег, който не обича да показва. Но аз не мисля, че причината да се мръщи не е в рамото. Нали не мислиш, че го хваща някоя страшна болест? — попита разтревожено детето.
„Само хронична арогантност“ — помисли мрачно Индия.
— Не, сигурна съм, че се притесняваш за нищо, Алексис. Мисля, че твоят настойник просто е притеснен от многобройните си отговорности. Както знаеш той отсъства дълго от Лондон. Представи си само колко работа му се е натрупала в това време.
Момиченцето набърчи нос, докато размишляваше върху подобна възможност.
— Предполагам, че си права. Иска ми се само тази противна стара вдовица да не виси непрекъснато вкъщи. Не я искам за майка — заяви решително то. — Тя ще ни заключи в някой килер до края на живота ни — довърши с трагичен тон Алексис.
Иън се засмя и разроши копринените коси на малката чаровница.
— Съмнявам се, че твоят настойник ще позволи да се случи подобно нещо. Според мен той ви обича прекалено силно, за да го направи.
— И аз мислех така — поклати глава детето. — Сега обаче не съм толкова сигурна. Като че ли вече е способен само да ходи напред-назад или ядосан, или студен като буца лед. Чух готвачката да казва, че ставало така, защото бил самотен и имал нужда от някой, с когото да споделя леглото си. — Алексис се вгледа недоумяващо в лицето на младия мъж. — Но защо? Мислиш ли, че е защото краката му са студени?
Запитаният се изкашля.
— Ъъъъ, струва ми се, че причината действително може да е тази. — Пое галантно ръката на малката и я поведе навън. — Но се страхувам, че твоето отсъствие ще притесни останалите. Не би искала да накараш другите да се тревожат, нали?
— Разбира се, че не. Просто исках да обясня на лейди Деламиър колко съжалявахме всички.
Индия докосна с нежност бузата на детето.
— Много се радвам да го чуя, но не трябваше да идваш сама. Лондон няма нищо общо с провинциалното спокойствие край Брюксел.
Очите на момиченцето се разшириха.
— Така ли мислиш? На мен пък ми се струва много скучен. Тук няма и наполовина толкова много сиви хора, колкото имаше там в близост до бойното поле.
— Сиви хора ли?
Алексис кимна сериозно.
— Не се ли сещаш, онези, които излизат от тялото след неговата смърт. Виждала съм много такива до падналите войници след Ватерло. О, като цяло те са безопасни, чувстват се почти толкова безпомощни, колкото и ние. Опитвах се да им покажа, че вече нямат тела и трябва да намерят пътя към дома, но те като че ли не искаха да ме чуят. В крайна сметка аз съм само едно дете.
Сякаш някакви студени пръсти сграбчиха сърцето на младата жена. Възможно ли беше това дете, надраснало възрастта си, да има подобна странна дарба?
Иън се запъти към каретата, като ги остави сами. Индия го изчака да се отдалечи достатъчно, за да не може да ги чуе, после се обърна отново към Алексис и попита тихо:
— Все още ли виждаш тези хора, Алексис… тези сиви хора?
Момиченцето я изгледа тревожно.
— Надявам се, че няма да ме издадеш. Андрю и Мариан казват, че ги има само в моето въображение, затова вече не говоря за това.
— Тайната ти е в сигурни ръце, скъпа.
— В такъв случай ще ти кажа. Все още ги виждам понякога, но не толкова често. Тук в Лондон има толкова дечица. В Брюксел бяха обикновено мъже. Войници, нали разбираш. Но тук са предимно деца и те са само кожа и кости. Мислиш ли, че не са имали достатъчно за ядене?
Младата жена бе склонна да вярва, че това бе възможната причина. Опитваше да се сети за нещо разумно, което да каже на своята гостенка, но вероятно тя бе по-разумна от нея самата.
— С право си загрижена, но може би ще бъде по-добре да не мислиш толкова много за това. Казала ли си на твоя настойник?
— На графа ли? Не, напоследък той е прекалено зает. Не искам да го тревожа. — Втренчи поглед в Индия. — Каза да ти предам да не плачеш — заяви неочаквано детето.
— Той ли? За графа ли говориш?
— Не, разбира се, че не. Имах предвид момченцето. Понякога го виждам край теб — изпълнено със светлина, не като другите. И винаги изглежда щастливо. Косата му е къса — красиви тъмнокестеняви къдрици. Очите му са точно като твоите, миледи. Каза да ти предам, че така е трябвало да се случи. Че моментът не е бил подходящ.
Лейди Деламиър пребледня като платно. Обгърна с ръце гърди, сякаш опитваше да се предпази от физически удар.
Всъщност точно това и правеше.
Никой не знаеше за тайните й страдания, никой, освен това момиченце с проницателен поглед, което очевидно бе проникнало да самата й душа.
— Не знаеш за какво говориш — отвърна дрезгаво младата жена. — Това е някакъв жесток номер.
Очите на Алексис се изпълниха със сълзи и Индия си даде сметка, че това не беше трик. Погледна към брат си, който стоеше нетърпеливо до каретата.
— Ще я заведа у тях, Иън. Трябва… да остана за малко насаме.
Младият мъж се намръщи.
— Идвам с теб.
— Не! — Индия го стисна импулсивно за ръката. — Само двете с Алексис. Моля те, Иън!
След миг брат й поклати глава.
