— Както виждаш това не е място за сама жена — рече мрачно той, особено пък Тъмната алея.
— Никога не съм чувала за нея, но звучи прекрасно и тайнствено.
— В това място няма нищо прекрасно; дяволски опасно е. Ако една жена отиде там, със сигурност ще намери онова, което останалите ще предположат, че е отишла да търси там.
Индия изсумтя възмутено.
— Ще ми се да видя как ще се почувства някой от онези пияни хулигани, ако само ме докосне. — Очите й блеснаха зад златната маска, която й бе дала херцогинята и чийто цвят беше в пълен синхрон с ръбовете на широкия й колан. — Помниш ли онзи случай в Египет, Иън? Когато трябваше да задържим цял лагер с номади, решени да вземат всичките ни коне?
Брат й се засмя тихо.
— Как бих могъл да го забравя някога, мъжкаранке? Ти открадна коня на техния водач и избяга, а по следите ти се втурнаха немалко от тях. Едва тогава откриха, че аз съм спънал всичките коне, като съм им вързал краката.
Младият мъж се засмя отново. В това време се появиха две жени, хванати за ръце, облечени с рокли дори още по-прозрачни от тоалета на Индия. По-високата, с лице скрито под дебел слой руж и изкуствена бенка, се ухили съблазнително на брат й.
— За Бога, Иън, не ми казвай, че тези двете са…
— Подозренията ти са верни, Индия. — Той се изкашля. — И мисля, че наистина е време да се раздвижим. Запазил съм маса.
Край тях минаха двама пияни войника и забързаха към двете дами. Щом забелязаха парадната униформа на Иън, те козируваха енергично. Той поклати глава със смях. Във Воксхол, естествено, бяха позволени, дори може би се очакваха, всякакви неофициалности. Всъщност това бе една от характерните за това място черти, които привличаха така масово хората, тъй като тук принцът и просякът можеха да се разхождат заедно. Фантастичните фенери сякаш предразполагаха посетителите да забравят за официалностите и добродетелите. Тук човек можеше да бъде видян и в същото време да остане невидим, тъй като, независимо дали носеше или не носеше маска, случилото се в мрака нямаше да бъде коментирано на другия ден.
В този момент младата жена чу нисък смях, който се носеше откъм една от беседките, богато украсени с дърворезба, където двама влюбени очевидно си бяха направили среща. За миг я прониза тъга при спомена за яростта върху лицето на Девлин, когато си бе тръгнал на Хампстед Хит. Прогони тази мисъл, ядосана на Торн задето нарушаваше отново душевния й мир.
Оркестърът бе разположен на едно от централните места в градината и музикантите вече бяха започнали да настройват инструментите си.
— Какво ще кажеш да се поразходим още малко наоколо и после да заемем местата си в нашата беседка?
— Чудесно — съгласи се лейди Деламиър.
В този момент обаче забеляза нещо, което я смути силно. Три фигурки пълзяха между редиците маси зад сцената с оркестъра. Присви очи, когато зърна светлорусите коси на най-дребната от тях.
Това, разбира се бе невъзможно. Нямаше как да…
Фигурата застана под един от танцуващите фенери и на неговата светлина Индия видя две големи сиви очи и едно много бледо лице.
Лицето на Алексис.
— О, не! — възкликна тя, като се обърна към брат си. — Това са трите деца. Какво, за Бога, правят тук?
Младият мъж смръщи чело.
— Не могат да останат тук, това е сигурно. — Огледа терена зад оркестъра. — Онези трите там ли?
— Страхувам се, че са точно те.
В следващия миг най-високата от сенките се обърна и в нея Индия разпозна Андрю, с почти влачеща се по земята пелерина с качулка. Тя махна припряно с ръка и си отдъхна с облекчение, когато момчето махна в отговор.
— Торн е тук, знаеш ли — рече напрегнато Иън. — Видях го край изкуствената пещера. Беше с лейди Марчмънт.
Сърцето на сестра му спря да бие за момент. Ако видеше децата, той несъмнено щеше да ги накаже сурово, а на нея тази мисъл й бе непоносима.
— Побързай, Иън, за по-бързо можем да минем през Тъмната алея. Все ще намерим някоя празна самотна малка пещера, за да ги разпитаме на спокойствие какво правят тук.
Младият мъж, който винаги си бе падал по рискованите начинания, огледа тъмния гъсталак. След малко кимна.
— Вляво от дъба, струва ми се. Ела, скъпа.
Верни на думата си, след по-малко от пет минути вече се бяха събрали край един осветен от фенерите бълбукащ фонтан, а Алексис се бе притиснала към своята приятелка.
— Казахме й, че това е само една глупава история, но тя не искаше да слуша.
Изражението на Андрю бе много сериозно. Беше изпълнен с любопитство, но обстановката наоколо му беше непозната и сега съжаляваше, че изобщо бе отстъпил пред молбите на сестра си.
— Но защо дойдохте тук? Това място не е безопасно.
— Аз ги накарах — обясни с треперещ глас Алексис. — Трябваше да дойдем да те предупредим. Ти си в много голяма опасност, лейди Деламиър. Аз видях отново оня човек, с белега. Той последва каретата ти, когато си тръгна от „Белгрейв Скуеър“.
— Какъв е този човек, Алексис?
— Той е лош. Понякога го виждам край леглото си. Желае злото на всички и тази вечер е тук.
Индия и брат й се спогледаха набързо.
— Сигурна ли си, че беше истински, Алексис? Не като другите, за които говорихме?
Момиченцето поклати рязко глава.
— Не, не е един от тях. Този е истински. Знам това. — Ръчичките й стиснаха дланите на младата жена. — Трябва да ми повярваш.
— Шт! — рече успокояващо лейди Деламиър и поглади косите на малката. — Разбира се, че ти вярвам и мисля, че и тримата сте много, много смели, щом сте дошли чак тук да ме предупредите. Ще бъда много внимателна, а Иън ще ме предпази. А сега, след като вече знам, трябва да се връщате, преди вашият настойник да е разбрал, че сте се измъкнали от къщи.
В същия момент зад високата дървена ограда около малката изкуствена пещера, се понесе смях.
Това бе смехът на лейди Марчмънт.
Алексис залепи длан на устните си.
— О, той е тук! Той е тук с нея. — Момиченцето погледна разтревожено брат си. — Толкова ще се ядоса, ако разбере, че не сме го послушали.
Момчето очевидно беше силно смутено.
— Най-вероятно ще ни остави на хляб и вода до края на живота ни.
— Още една причина да не ви намира тук — заяви припряно Индия.
— За щастие вече знам какво да направим.
Иън се бе приближил към задната стена на пещеричката и държеше отворена някаква малка врата, скрита зад плета.
— Как, за Бога, разбра за нея, Иън?
Младият мъж присви устни.
— Винаги е по-добре човек да има път за бягство, независимо къде се намира — отвърна бодро той. — А сега вие тримата побързайте. Каретата ми чака недалеч оттук. Ще ви заведа до нея и ще кажа на кочияша да ви закара у вас. — После погледна към сестра си. — Страхувам се, че това означава да те оставя сама за няколко минути. Струва ми се обаче, че зърнах някъде насам Пендлуърт. Ще го потърся и ще го изпратя при теб.
— Не се тревожи за мен. Мога да поставя който и да е пиян негодник на мястото му — отговори твърдо Индия. — Ти се погрижи за децата.
