— Но мъжът с белега. — Алексис потръпна. — Той е тук! Трябва да бъдеш много внимателна.
Младата жена потупа детето по главичката.
— Ще бъда, скъпа.
Бръкна в чантичката си и извади от нея красиво изработен пистолет със сребърна и златна декорация.
Лейди Деламиър се усмихна, когато Андрю изсвири възхитено.
— Не мислите, че ще дойда неподготвена на подобно място, нали? Та кой в крайна сметка ще защити големия ми широкоплещест брат от всички жени, които биха опитали да го отмъкнат.
В другия край на сцената за оркестъра Девлин Карлайл наблюдаваше тълпите, дошли да се позабавляват. Лицето му бе скрито под маска от черен атлаз.
— Но аз мога да се закълна, че чух гласовете на децата. Те бяха тук само преди миг.
Хелена Марчмънт зацъка с език и приближи дори още повече пищното си тяло към него.
— Верността е онова, което харесвам най-много във вас, милорд. Но децата няма да се осмелят да дойдат посред нощ на такова място. И ако продължаваш да си въобразяваш, че ги виждаш, ще се почувствам страшно пренебрегната — измърка тя, като нацупи уста.
След малко Торнуд вдигна рамене и се обърна отново към своята спътница.
— Струва ми се, че имаш право. Те не биха се осмелили да престъпят нарежданията ми, особено след като обясних на Андрю какво наказание ги чака след подобно на днешното излизане без позволение от къщи. Е, къде отиваме сега?
Очите на вдовицата светнаха.
— Какво ще кажеш за Тъмната алея? — Започна да си играе с извивката на ухото му. — Би било толкова възбуждащо да се озова там насаме с теб.
Докато младият мъж размишляваше, отнякъде се чу звън на часовник, възвестяващ изминаването на половин час. Оставаше му да чака още толкова до полунощ. Тогава щеше да проследи жертвата си до някой отдалечен край в това място на удоволствията. Дотогава имаше нужда от извинение за своето присъствие и не виждаше нищо по-подходящо от присъствието на жена като Хелена Марчмънт.
— Чудесно, миледи — отвърна той. — Тогава да вървим към Тъмната алея.
— Какво правиш тук толкова рано? Трябваше да се срещнем в полунощ.
Висока фигура в морскосиньо домино чакаше пред високия павилион почти в края на Тъмната алея. Скрит в мрака до него стоеше още един човек.
— Става нещо странно — заяви напрегнато неговият събеседник. — Поставили са стража на всички врати. Бих казал, че кой знае как вестта се е разнесла.
— Глупости. Както обикновено само си въобразяваш несъществуващи проблеми. — Мъжът понижи глас. — А сега ми покажи онзи диамант.
Двете фигури се приведоха по-близо една към друга. Чу се шумолене на плат и тогава светлината се отрази в скъпоценен камък с дебелината на два човешки пръста.
— За Бога, това е той. — Мъжът в морскосиньото домино се приведе още по-близко; гласът му бе пресипнал от вълнение. — Направили сте го. Как успяхте да ги измъкнете от Франция?
— Това е моя работа. Твоята работа е да се погрижиш те да попаднат при когото трябва тук, в Англия.
Човекът с доминото се взираше в безценния розов диамант и в пламъчетата, които проблясваха от красивите му фасетки.
— Аврора. Камъкът, без който императорът никога няма да бъде видян. — Погледна събеседника си. — Къде го намери?
— Подробностите не те засягат — отвърна лаконично той. — На Ватерло беше истински хаос, а в такъв момент много неща минават незабелязани. Когато стана ясно, че няма да победим, някои от нас се сетиха да вземат нужните предпазни мерки. А сега възнамеряваме да се погрижим за реставрацията на нашия император. Във вашата страна доста хора проявяват симпатия, в това число дори дъщерята на принца- регент.
— Така е. Лично съм я виждал. Тя е възмутена от начина, по който се отнасят към човека, доскоро държал под своя ботуш цяла Европа. Да, с помощта на нужните стимули може да я убедим да ни помогне. И този диамант ще ни помогне да намерим въпросните стимули. — Погали скъпоценния камък внимателно, почти нежно. — Къде са останалите скъпоценности?
— В един кораб, пуснал котва в Темза.
— Къде в Темза?
— Точно местонахождение ще си остане моя тайна дотогава, докато не изпълниш твоята част от сделката. — Мъжът, който стоеше в сянката, се намръщи. — А какво ще кажеш за Торнуд? Говори се, че държал под око всички пристанища заради диамантите.
— Торнуд е глупак. Ако застане на пътя ми, просто ще го убия, както направих с онази глупава английска двойка в Брюксел. Иска ми се само да бях се отървал и от децата.
Докато говореше, човекът с доминото се обърна леко. Лунната светлина падаше през потрепващите листа на дъба и за момент освети белега на устата му. Той бе изключително висок, с широки рамене и тежко, мускулесто тяло. Когато говореше гласът му правеше впечатление с пълната липса на емоции в него.
— Ами децата? Видяха ли те последния път?
— Невъзможно. Бях се скрил много добре, а и в момента си имаха по-голяма грижа — току-що бяха открили окървавените си майка и баща. Не, няма да могат да ме разпознаят. А докато Торнуд открие следите ми, нашият император вече ще се е върнал там, където му е мястото, т.е. на трона, начело на цяла Европа. — Мъжът се усмихна, протегна ръка и взе една чаша, пълна до ръба с шампанско. — В такъв случай — да пием за великия човек. Дано победите му отново да огласят Европа.
Диамантът светна в другата му ръка.
— За императора — поде неговият събеседник.
Едва бяха чукнали чашите си, когато в близкия храсталак се чу диво шумолене. Някаква космата форма се спусна оттам. С вдигната опашка животното прекоси масата, събори бутилката с шампанско и грабна безценния розов диамант, на който се възхищаваха двамата мъже.
И изчезна.
Индия се наслаждаваше на гледката на танцуващите по върховете на дърветата фенери, когато на входа на тихия павилион, заобиколен от висока ограда, се появи слуга в ливрея.
— За вас, миледи — рече той, като постави поднос върху масичката пред нея. — Шампанско. Изпраща го мъжът в униформата.
Значи Иън все пак не беше забравил, че тя го чакаше тук. Младата жена се усмихна и благодари на сервитьора. Лекият сладък аромат на напитката достигна до носа й. Беше внесено контрабандно, разбира се. Тези дни от Франция не можеше да се изнесе хубаво вино по друг начин; това бе естествен резултат от войната.
От съседния павилион се разнесе нисък смях. Лейди Деламиър отпи от шампанското с усещане за особено безпокойство. Лек вятър погали бузите й. Улови се, че би искала някой да сподели радостта й от красивата вечер.
Това бе последният й спокоен момент.
— Стори ми се, че ви видях насам. А с вас — и онези проклети хлапета. — Лейди Марчмънт, бляскава в яркочервен атлаз, който обгръщаше тялото й като втора кожа, наблюдаваше Индия откъм пролуката в
