— Добре, макар това никак да не ми харесва. Ще те изпратя с каретата в компанията на Браун, лакея. Аз ще бъда там след петнайсет минути.
Лейди Деламиър разбра, че не можеше да очаква повече от покровителствено настроения си брат.
— Надявам се, че не си ми ядосана — прошепна Алексис.
— Не, не съм ядосана. — Индия стискаше здраво пръстите на момиченцето. — Изобщо не съм ядосана.
— Как се случи това?
Каретата подскачаше към „Белгрейв Скуеър“. Алексис играеше неуморно с волана на роклята си, без да усеща, че рамото й непрекъснато се забиваше в рамото на Индия.
— Не знам точно. Около мен винаги е имало хора, хора, които никой друг не може да види. Мисля, че започнах да виждам сивите след битката край Брюксел.
Дори сега младата жена потрепера, като чу колко спокойно спътничката й изговаря подобни слова.
— А момченцето, за което спомена? — Пое въздух, за да стабилизира гласа си. — Разкажи ми за него, Алексис.
— Ами, то беше много сладко. Има толкова мили очи, дълбоки и бездънни. Като езерото в Швейцария, на което ме заведоха веднъж моите родители.
Детето прехапа за момент устна. Индия полагаше усилия, за да запази спокоен гласа си.
— А… виждаш ли го сега?
Усети как спътничката й обърна глава и огледа тъмната карета. След момент въздъхна:
— Сега не. Случва се и така. Никога не знам кога ще дойдат. Може би то не иска да те безпокои, миледи. А ти изглеждаш толкова красива в тази рокля… като приказна принцеса. Сигурна съм, че не е искало да провали вечерта ти.
Младата жена стисна силно пръстите на Алексис, после се облегна бавно назад; сърцето й щеше да се пръсне.
Разбира се, че беше вярно. Бе изгубила бебето на Девлин след Ватерло. Беше съсипана от смъртта на Дев, а загубата на детето я бе потопила още по-дълбоко в скръбта. Беше останала в Белгия още няколко дълги месеца, докато се почувства готова да застане пред своето семейство и да скрие истината.
След това Индия не бе споменала пред никого за мъката си. Да говори за нея означаваше да отвори прекалено много рани. Беше решила да погребе колкото се може по-дълбоко всички тези тъжни спомени.
И ето, че сега това преждевременно развито момиченце с мъдри сребристи очи прозираше дълбоко в нея и виждаше неща, които никой никога не бе съзирал.
„Каза да ти предам, че моментът не е бил подходящ.“
Индия си повтаряше тези думи и, макар да се чувстваше глупаво, те й носеха утеха.
— Съжалявам, ако съм те наскърбила с нещо, лейди Деламиър. Не исках да ти причинявам мъка. Разбира се никой никога не ми вярва, когато говоря за нещата, които виждам. Особено за мъжа с белега, който идва понякога нощем.
Младата жена се намръщи.
— Наистина ли си го виждала?
— Няма да лъжа! Понякога го виждам да се крие в стаята ми. В очите му има нещо студено, сякаш е достатъчно да те погледне, за да те превърне в парче лед.
Детето потръпна.
— Помисли внимателно, Алексис. Наистина ли си видяла този човек или той е като… като сивите, онези, които виждаш, но не можеш да докоснеш?
Момиченцето помълча за момент.
— Никога не съм го докосвала, ако имаш предвид това. Но го виждам, толкова сигурно, колкото виждам и теб сега до мен в мрака. — Гласът на Алексис секна. — Така сигурно, както виждам, че плачеш.
Пръстите й погалиха мократа буза на нейната спътница.
— Благодаря ти, че ми каза, Алексис. Не се чувствай виновна. Аз… радвам се, че разбрах. Но искам да не казваш на никой друг за това. Това ще бъде нашата тайна, твоя и моя. Ще можеш ли да го направиш?
— Разбира се. Непрестанно пазя тайни от Андрю. На него не му харесва да крия резени кекс от вечеря, но аз ги слагам в престилката си и ги нося горе в детската стая. Пъхам ги зад книгите.
Внезапно Алексис отново се бе превърнала в нормално шестгодишно дете, в тъжно и самотно момиченце, загрижено от необходимостта да крие сладките от брат си.
Индия я притисна здраво в прегръдките си.
— Обещавам да поговоря с вашия настойник. Ще се погрижа да отидете в Амфитеатъра на Астли и в сладкарница „Гюнтер“ за сладолед. Мислиш ли, че това ще ти хареса?
— О, да. Но ние не искаме да ти създаваме грижи, особено пък сега, след като графът се държи така сякаш… сякаш има в главата си бирена пяна вместо мозък.
— Алексис!
— Добре де, ама това е истината. Чух готвачката да го казва. Освен това той е влюбен до уши в теб. Винаги, когато си в стаята, на лицето му се появява едно особено изражение. Все едно че е упоен, както казва Андрю. Но го прикрива, когато погледнеш към него.
Младата жена въздъхна. Очевидно детето фантазираше с надеждата си намери майка.
— Нека не се притесняваме за това, скъпа. А, виж, пристигнали сме.
Каретата спря със скърцане. Иън отвори вратата и подаде Алексис на чакащия лакей.
— Стой тук — нареди на сестра си той. — Ще заведа Алексис вътре и ще я предам на Торнуд.
Младата жена се отпусна върху седалката и остави брат си да придружи детето до очакващия ги при входа иконом.
Докато седеше, някакъв странен импулс я накара да се вгледа в мрака с надеждата да зърне едни тъмни сивосини очи и кестеняви къдрици.
— Тук ли си? — попита тихо тя. — Малкото ми изгубено момченце, наистина ли си тук?
Докато говореше, вятърът духна в клоните на липите в малкия парк от другата страна на площадчето. Бе готова да се закълне, че за момент звукът беше досущ като приглушения смях на малко и много щастливо дете.
18
Воксхол блестеше като излязъл от някоя вълшебна приказка, осветен от хиляди полюляващи се фенери. Индия и брат й се промъкваха между тълпите в празнично настроение, дошли да се забавляват. В десет имаше концерт, а в полунощ започваха фойерверките. От този момент нататък зрителите обикновено ставаха доста буйни.
В градините на удоволствията в южната част на Лондон имаше тесни алеи сред закътани горички; те осигуряваха усамотение за срещи от по-незаконен тип. Иън обаче умишлено насочваше сестра си към по- осветените алеи сред смеещите се хора, където в студения въздух се носеха звуците на валс.
В един ъгъл, под подредените във форма на звезди фенери, пред тълпа ентусиазирани слушатели стоеше висок мъж с черна атлазена маска на лицето.
— Боже — промърмори Иън, — ето ти херцог Уелингтън, заобиколен от обожатели. Нека да минем от другата страна.
Усмихната, Индия се остави да я поведе нататък. При всяка стъпка чакълената настилка хрускаше под подметките на атлазените й пантофки.
— Запазих места в една беседка малко по-нататък по хълма — обясни младият мъж. — Оттам ще имаме прекрасна гледка към представлението и фойерверките.
В този момент буйна групичка от младоци, очевидно пияни, минаха със смях покрай тях, като се спъваха и залитаха. Иън издърпа сестра си от пътя им.
