По гърба му се посипаха юмручни удари, но това не го спря. Мрачно усмихнат постави своята любима върху седлото и я последва върху него.
Индия не произнесе нито дума по обратния им път към Хампстед Хит. Всяка крачка на коня я караше да облегне неволно гръб в твърдата гръд на Торн. Всеки скок водеше до това, че мускулестите му бедра се притискаха интимно в нейните. Опитваше да не му обръща внимание, повтаряше си, че сърцето й бе равнодушно и празно, а той е само един непознат.
Нищо не помагаше.
Никога вече нямаше да го почувства чужд, колкото и да се стараеше. Брюксел не беше измислица. Войната не беше фантазия. Независимо дали й харесваше или не, тяхната любов се бе родила на фона на всичкия тогавашен хаос. И бе разцъфнала отново в мрака на една карета на една притихнала лондонска улица. А сега Индия се страхуваше, че никога няма да успее да се отърве от мечтата си, въпреки, че в резултат двамата само щяха да станат още по-нещастни.
Докато край тях прелитаха тъмните стволове на дърветата, а разпръснатите тук-там къщурки прераснаха в малки селца и най-накрая — в града, който се гушеше край хълмовете, младата жена чувстваше как в гърлото й се събира гореща болка. Тя затвори очи с непреодолимото усещане, че е изгубила нещо много скъпо; никога досега не бе изпитвала подобна горчивина. Веднъж вече бе изгубила този мъж и бе тъгувала в продължение на месеци за него с чувството, че и нейният живот бе приключил. След това го бе намерила отново, само за да го изгуби за втори път заради факта, че паметта му бе отнета.
Сега й се струваше, че ще й бъде отнет за трети път и вече окончателно. Той не бе човекът, когото познаваше от Брюксел, умен, великодушен, с неспокоен ум. От него нямаше и следа. Сега той бе студен, безкомпромисен и неприветлив, всичко твърде далеч от мъжа, когото бе обичала някога.
Индия бе достатъчно честна, за да признае пред себе си, че двамата нямаше да си подхождат. В рода й поколения наред се бяха раждали дръзки любители на приключенията, които се бяха радвали на опасна независимост още откакто първият Деламиър бе спечелил своята титла задето се бе присмял на заповедите на Уилям Завоевателя и се бе измъкнал от най-горещата точка на битката при Хейстингс. След това бе организирал нападение откъм тила, в основата си акт на неподчинение, който щял да му коства главата, ако в крайна сметка с далновидността си не бе спечелил боя. В резултат нейният прародител бе награден с титлата граф Девънам. През следващите столетия графската титла бе повишена в херцогска, спечелена от не по-малко безразсъден и печеливш ход в битката при Азенкур.
Не, младата жена знаеше, че никога няма да бъде щастлива с един толкова различен човек. Той трябваше окончателно да остане в миналото. Трябваше да го изкорени завинаги от мислите си.
Лицето й не издаваше никакви емоции, когато Девлин опъна юздите. Без да каже дума той я предаде на виконт Мънктън. Децата ги наблюдаваха притеснени. Индия заговори лаконично и направи не особено успешен опит да се усмихне, докато Мънк местеше замислен поглед ту към единия, ту към другия.
И тогава, с шумолене на атлаз и носеща се край нея пресищаща миризма на розов парфюм, на сцената се появи лейди Марчмънт, изключително елегантна в наметалото и с украсеното си с пера боне.
— Ето къде сте били, милорд. — Но докато говореше, графинята наблюдаваше своята съперница. Очите й се изпълниха с лукавство под полуспуснатите ресници. — Опасявах се, че сте изчезнал в дирене на някакво приключение и сте забравил напълно за мен и малките си повереници.
Торнуд й се поклони едва-едва и след това отиде да предаде коня си на грижите на един от конярите.
— Моята карета е ей там долу. За мен ще бъде огромно удоволствие да ви изпратя до Лондон заедно с тези прекрасни деца. — На лицето й се появи неискрена усмивка, докато все така не сваляше поглед от Индия. — Разбира се вие също сте включена в поканата ми, миледи. — Успя да хвърли подчертано убийствен поглед към прашната рокля на младата жена и към къдриците, разпилени в безпорядък върху раменете й. — Несъмнено ще искате да си почините след несгодите на току-що преживяното приключение — промърмори тя.
Индия вирна брадичка. Деламиъровската гордост закипя из вените й.
— Не бих си позволила да ви притеснявам, лейди Марчмънт. Особено след като знам, че двамата с графа имате да обсъждате толкова неща. Ще се прибера с моя файтон.
— По-добре да отида с нея — обади се притеснено Конър Маккинън. — Струва ми се доста неспокойна, а аз вече знам добре какво става, когато Люк изпаднеше в подобно настроение, уверявам ви.
— Кой, по дяволите, сте вие?
Карлайл изгледа ядосано екзотичния непознат, седнал до Мънктън.
— Един приятел. — Очите на Маккинън светнаха. — Приятел, на който няма да му бъде приятно, ако дамата пострада. Съветвам ви да не забравяте това, Торнуд.
— Да пострада ли? Тя самата върши чудеса по този въпрос — възкликна напрегнато Девлин.
Мънктън поклати глава. В това време Торнуд хвана за ръка своите повереници и тръгна към каретата на лейди Марчмънт.
— Какво, за Бога, успяха да направят пък сега тези двамата?
На лицето на Маккинън бавно се появи усмивка.
— Бих казал, че са успели да се влюбят, Мънктън. Само че според тях това не би трябвало да включва единствено фойерверки и камбанен звън. — Погледна замислено след Индия, която се изкачваше наежена нагоре по хълма. — Той ще има да види покрай нея, това поне е сигурно. Междувременно по-добре да я държа под око. Люк ще ме одере жив, ако с неговата сестричка се случи нещо.
Приятелят му прокара ръка през косите си, веднъж забравил да се притеснява да не развали модната си прическа, която бе създал с толкова усилия тази сутрин.
— Това няма да свърши добре, помни ми думите. И двамата са изключително твърдоглави. — Поклати глава, като наблюдаваше как Торнуд настани и последното от децата, а след това последва лейди Марчмънт в каретата. — Ще трябва да поговоря с Пен по този въпрос. Може би има с какво да помогнем.
Индия не плака по обратния път към Лондон. Сълзите пареха очите й, а в гърлото й бе заседнала гореща топка, но тя гневно се бореше с тях. Този човек не заслужаваше да пролива нито една сълза за него, повтаряше си ядосано тя.
Беше дошъл краят на младежките й въздишки по Девлин Карлайл. Сега вече го виждаше точно такъв, какъвто беше — егоист, студеносърдечен и арогантен.
Трябваше да навакса месеците, прекарани в тъга, даде си дума младата жена, докато лондонските улици бягаха покрай прозорците.
И щеше да започне още тази нощ във Воксхол.
17
— Не, не така. Ако накъдриш косите й още малко, ще заприличаш на клоун.
Херцогиня Кранфорд стоеше пред отрупаната с тоалетни принадлежности масичка и даваше нареждания на измъчената камериерка, която се стараеше да изпълни потока от противоречиви искания.
Индия пасивно наблюдаваше суматохата. Струваше й се, че всичко това не се отнасяше за нея самата, че наблюдава как обличат, гримират, украсяват, фризират и обсъждат някаква непозната. Преглътна една въздишка и приглади красивата деликатна бродерия на бялата си долна риза, която разхлаждаше кожата й.
Въпреки, че за нея нямаше да има значение, дори ако бе от груб неизбелен лен.
— Много добре, Хокинс, така става — заяви решително лейди херцогинята. — Добре, че момичето има гъста коса, иначе щеше да изглежда така, сякаш носи някаква разделена на фитили перука.
