плъзгащите се по тялото й длани. Единственото й желание бе да се убеди, че той помни онова, което бяха преживели заедно и да разбере дали могат да изпитат отново подобна радост.
Девлин очевидно я искаше.
Очевидно имаше нужда от нея. Повече от очевидно той бе почтен също като двамата й братя и твърдоглав като стария петел, който тероризираше всички живи същества в имението им в Норфолк.
Усмихна се мрачно, със съзнанието, че начинанието й вървеше към своя успешен край. Усети пръстите му да се пъхат под раменете на роклята й и да се промъкват надолу.
Коприната потрепера и откри достъпа към голата й кожа. Най-после щеше да получи чакания отговор. Помежду им нямаше да има повече лъжи.
В този момент дъхът й секна. Негодникът бе открил диаманта, скрит дълбоко под едната й мишница. Дяволите да го вземат този човек!
— Девлин, спри! — изрече дрезгаво тя.
Но той не я послуша. Разтвори устни, търсейки устата й. Езиците им се сляха. Младата жена усещаше тялото му подобно на опъната от желание струна, а сърцето му биеше диво, в унисон с нейното собствено.
Тогава пръстите му се затвориха около диаманта; той беше негов.
В същия миг другата му длан обхвана жадната й за ласки оголена гръд.
Индия замря на място, тялото й трепереше, цялото й същество потръпваше в безумен порив от гняв, желание и объркване. Как успяваше този мъж винаги да разпали в нея подобен ураган от емоции? С всеки друг представител на неговия пол тя оставаше хладна, спокойна и безпристрастна.
Устните му си играеха с чувствителната й кожа. Девлин се засмя тихичко.
— Като че ли открих моето съкровище — прошепна той. — А сега мисля, че е време да го огледам по- подробно.
Още едно подръпване и коприната се отдели от потръпващата плът на своята притежателка.
— Красива си. — Пръстите му се движеха в кръг около съвършената, подобна на корал, ареола. — Бях забравил…
Преглътна ругатнята, която напираше да излезе от гърлото му.
Индия се олюля, вплела длани в косите му, когато устата му се сля отново с нейната.
Рай… и болезнено мъчение.
Спомените я заляха.
— Трябва да са тук! — Чакълената настилка заскърца под нечии стъпки. — Сигурна съм, че запомних завоя.
— Ти не помниш дори къде си оставила куклата си.
Този глас, който се носеше откъм другата страна на дървената ограда, можеше да принадлежи само на Андрю.
Лейди Деламиър настръхна. Децата! Не можеше да позволи Девлин да открие, че бяха тук!
Но вече беше късно. Мускулите на тялото му се стегнаха и очите му бавно се изпълниха с гняв.
— Поредното ти дело, а?
— Не, аз…
— В такъв случай са нарушили нарежданията ми по собствена воля. Скоро ще си получат заслуженото, бъди сигурна.
Младата жена го хвана отчаяно за ръката.
— Не трябва да им се сърдиш. Дойдоха, защото Алексис била убедена, че съм в опасност. Видяла онзи човек, същия, когото сънувала.
Торн смръщи още по-силно чело.
— Тя има доста кошмари след Ватерло. Всички ги имаме — добави той. — Но не мога да позволя да се излагат на опасност по такъв начин.
Отдръпна се от Индия, отнесен от мислите си; в този момент отпусна пръсти и изтърва диаманта.
— Изглежда ме надхитри отново, но сега вече знам къде криеш съкровищата си. — Бузите на лейди Деламиър пламнаха от скрития в думите му подсмисъл. — Можеш да бъдеш сигурна, че ще си спомня… и ще се върна да си го взема.
А след това изчезна в гъсталака.
Младата жена стоеше бездиханна, докато ударите на сърцето й постепенно нормализираха ритъма си. Гласовете зад оградата започнаха да се отдалечават. Девлин все още не беше ги намерил, но онова, което каза, беше вярно. Тук децата бяха в голяма опасност.
Точно се обърна към вратичката в задната част на беседката, когато тя се отвори с трясък. Андрю влезе вдървено вътре, последван от Мариан.
И двамата бяха пребледнели.
— Какво правите? — попита лейди Деламиър. — Трябваше да се върнете с Иън в каретата. Вашият настойник ще дойде всеки момент да ви търси. Знаете какво ще каже, като ви открие.
Но децата не казаха нищо; лицата им бяха като вцепенени. Миг по-късно Индия разбра коя е причината. Алексис се промъкна през вратичката, стиснала здраво белите си длани пред гърдите.
Зад нея, все така покрит с тъмната маска, стоеше човекът, впуснал се в ядно преследване на избягалата маймунка.
Само че сега едната му ръка стискаше врата на момиченцето.
А другата допираше пистолет до сърцето й.
20
Нещо преряза младата жена, когато се взря в ужасеното личице на детето.
— Пусни я.
— Не още, миледи. — Мъжът блъсна Алексис в беседката и затвори с ритник вратата след себе си. — Не и преди да получа диаманта, който криете.
Лейди Деламиър мислеше трескаво. Светлината беше слаба. Не беше невъзможно, ако успееше да се приближи достатъчно близо…
— Имате предвид глупаво парче стъкло, което намерих върху тревата ли?
Гласът й прозвуча убедително наивно.
— Не е стъкло, а истински диамант. Но вие знаете това дяволски добре!
— Диамант ли? Не може да бъде.
— Къде е той?
— Боже мой, ами беше тук само преди минутка. — Започна да се оглежда, като мигаше усилено. — Не казвайте само, че е бил ваш? Реших, че някоя жена с… ъъъ, не особено добри нрави, го е изтървала от огърлицата си.
— Как ли не — изръмжа мъжът. — Кой пък се смее сега? — Блъсна Алексис пред себе си. — Ако искате тя да остане жива, ще трябва да ми го дадете начаса.
С ъгълчето на окото си Индия забеляза някаква сянка, която се появи на върха на оградата. Малка червена шапчица със златен пискюл се преметна във въздуха.
Младата жена присви очи. Още две стъпки и маймунката щеше да бъде над главата на негодника, реши тя. С привидно безгрижие бръкна в корсажа си; знаеше, че погледът на непознатия щеше да остане прикован в нея, вместо в непрекъснато приближаващото се животно.
— Разбира се, ако е ваш ще трябва да ви го върна.
За да спечели време се направи, че все още търси, макар пръстите й вече да бяха обхванали скъпоценния камък.
— Добре сте го скрили, както виждам — рече похитителят на Алексис. — С радост бих го потърсил сам, затова точно това и ще направя. — Изсмя се грубо. — Но не съм толкова глупав, че да пусна това дете. Не и преди да съм получил диаманта си.
— Напълно разбираемо. — Индия се приближи още малко. Усещаше погледа му върху прозрачната коприна, която се опъваше и мърдаше под пръстите й. Междувременно Андрю и Мариан вече бяха видели маймунката и чакаха знак от своята приятелка. Когато животинчето стигна точно зад гърба на непознатия,
