лейди Деламиър се изсмя високо. — Колко съм глупава. Чак сега се сетих, че преместих бижуто в чантичката си за по-сигурно. Как можах да забравя? — Вдигна малката атлазена торбичка, окачена на кръста й. — Позволявате ли?
— Давай — изръмжа мъжът.
Младата жена направи цяло представление от отварянето на чантичката и тършуването на дъното й.
— А, ето го, цял-целеничък. — Протегна ръка със стисната длан. — Това ли търсехте?
Натрапникът с маската блъсна Алексис пред себе си, присвил алчно очи. Когато момиченцето бе почти на една ръка разстояние от нея, Индия отскочи встрани, направи се, че се спъва в масата, прекатурена в средата на оградената площ.
— Какво, по дяволите, мислиш, че правиш?
Нещо върху земята блесна ярко, осветено от фенерите на дърветата. Привлечена от блясъка, маймунката се хвърли върху най-близкото възможно място, което в случая бе главата на негодника. Обхвана я с косматите си ръце, като закри очите му.
Точно този момент бе очаквала лейди Деламиър. Изблъска пистолета на мъжа на земята и блъсна момиченцето обратно към стената на беседката, като го прикриваше със собственото си тяло. Похитителят на детето ругаеше като подивял и се опитваше да изтръска от себе си неканения натрапник. Младата жена знаеше, че разполага с броени секунди. Обви треперещото телце на Алексис с ръце и се насочи към главния вход, като подбра и другите деца пред себе си.
— Няма да ми избягаш отново, дявол да го вземе! Ще си взема диаманта или животът ти няма да струва и пукната пара.
— О, ще си го вземете, нали? — чу се ненадейно мъжки глас от мрака.
Торн изпроводи своята любима и изплашените си повереници малко по-нататък, след което се запъти към техния нападател, който най-после бе успял да се отърве от маймунката. Непознатият изруга, когато видя, че този път съперникът му беше друг мъж, а не беззащитна жена и три безпомощни деца.
Страхът го прикова на място, но след минутка присви коварно очи.
— Ще си го взема, а вие вървете по дяволите. Той си е мой и вие не можете да ми го отнемете.
Наведе се и вдигна пистолета от земята.
Но беше забравил за маймунката. Познала своя мъчител, тя очевидно бе решила да разчисти старите си сметки с него. Хвърли се с остър писък от оградата и впи зъби в ръката му. Болезненият вик на маскирания огласи нощта. Той блъсна животното, което полетя във въздуха, а след това се сви до оградата.
— Проклето да е дяволското изчадие! Проклети да сте всичките.
Щом видя, че Торн върви към него, изруга и търти да бяга натам, откъдето бе дошъл.
Дев се обърна намръщен.
— Алексис, ранена ли си? Да не би този грубиян да…
Момиченцето се хвърли в обятията му.
— Не, всичко е наред чичо Торн. Благодарение на лейди Деламиър. Тя постъпи толкова умно, като хвърли огледалцето си на земята, така че да го види маймунката. — Гласът й секна и тя зарови лице в гърдите на Карлайл. — Онзи ужасен човек можеше да я застреля. Както и мен…
— Шшш, Нарцисче. Всичките се държахте много смело. А сега вече сте в безопасност. — Младият мъж вдигна глава и погледна над къдриците на своята повереница. Огледа лицето на Индия и кимна бавно. — Да, лейди Деламиър е изключително умна, съгласен съм с теб. — Имаше нещо безкрайно нежно в дрезгавия му глас, нещо, което накара кръвта на любимата му да забушува в мрака. — Всички бяхте много умни. Би трябвало да съм ви много ядосан, задето сте дошли на такова място. — Изчака, намръщен, малко, а след това поклати глава. — Но виждам, че кой знае поради каква причина, не съм ви ядосан. Истината е, че съм прекалено радостен заради щастливия завършек. — Ръката му стисна треперещото рамо на Алексис. Затвори очи и я целуна по косите. — Слава Богу — прошепна той.
Индия усети парене в гърлото като си помисли, че се бяха отървали на косъм. И тогава се сети за маймунката.
— О, Боже, надявам се, че нашият приятел не е пострадал. — Последвана от Мариан и Андрю, тя се завтече към беседката и откри малкото създание, което опитваше тромаво да се изправи. Вдигна го внимателно и го погали по главичката. — Ето един смелчага. Въпреки, че именно той стана причина за всичките ни проблеми.
Животинчето изви опашка, избъбра тихо нещо и положи глава върху рамото на младата жена.
— Тече му кръв. — Мариан се взираше в червеното петно върху ръкава си. — Горкичкото. Ще го взема, ако нямате нищо против. Ще му превържа крака. Много съм добра в за тези неща. Веднъж дори заших ръката на Андрю.
Брат й трепна при този спомен, но заяви лоялно:
— И свърши добра работа, така каза и лекарят.
Мариан пое внимателно маймунката от Индия.
— Тя току-що спаси живота ми — заяви сериозно Алексис. — Заедно с лейди Деламиър. Вчера тя спаси живота на Андрю, а сега и моя.
— Дължим й страшно много, Алексис. — Торнуд се изправи бавно. Пое ръката на своята любима и я вдигна към устните си. Децата го наблюдаваха като омагьосани. — Дори един от тези дългове не може да бъде платен. А пък заедно… — Очите му блеснаха подозрително. — Имат голяма нужда от по-добри обноски, трите ми хлапета — рече дрезгаво той. — Но ако им се беше случило нещо…
Стисна челюсти, очевидно изгубил способността да говори.
— Чичо Торн? — обади се тихо Алексис.
Девлин се изкашля.
— Какво, Нарцисче?
— Лейди Деламиър си изтърва чантичката. Защо не й я вземеш?
Младият мъж бавно се наведе към атлазената торбичка. Подаде я безмълвно на притежателката й.
— Тя си изтърва също и шала — обади се Мариан с надеждата тя също да помогне с нещо.
Той също бе върнат в мълчание.
— Няма ли да е по-добре да й благодариш?
Думите бяха на Алексис, която наблюдаваше с любопитство своя настойник.
— Така ми се струва. Задължен съм ви толкова много, че не бих могъл да ви се отплатя, миледи. Децата са напълно прави.
Фенерите над тях се полюляваха и върху оградата се образуваха светлосенки с причудливи форми. Отнякъде се чу щастлив женски смях и нощният въздух се изпълни с аромата на рози и прясно окосена трева.
— Но, чичо Торн, не трябва ли да я целунеш?
Ръцете на Алексис потрепваха от напрегнато очакване.
— Какво ще кажете, лейди Деламиър? — Погледът на Девлин бе непроницаем. — Да ви целуна ли?
— Надали е необходимо. — Индия усети, че бузите й пламват. — Т.е., приемам благодарността ви, милорд. Наистина няма нужда от…
Дъхът й секна, когато Карлайл взе ръката й и за втори път я вдигна до устните си. Но този път целувката му попадна в нежния център на дланта й, а устните му се притиснаха към нея бавно, убедително, като напомняха за жега, за сенки и за полузабравени мечти. Това бе предупреждение… и обещание.
— Не мисли, че всичко между нас е приключено, Принцесо — прошепна дрезгаво той, така че децата да не го чуят. — Ти успя да скриеш онзи диамант, но аз пак ще успея да ти измъкна съкровищата, предупреждавам те.
Когато най-после вдигна очи, Алексис поклати нетърпеливо глава насреща му.
— Но, чичо Торн, не трябва ли…
— Знам, че е тук. Не би и помислил да си тръгне без мен.
Нямаше съмнение, това бе пронизителният глас на Хелена Марчмънт.
Погледът на Карлайл изгаряше лицето на Индия.
— Бързо! — прошепна той. Подбра децата пред себе си и се запъти към предната част на заграденото пространство, там, откъдето се бе появил Иън. — Тя е в безопасност. И благодарение на нея — и тримата
