за момент в лицето на лейди Деламиър, а след това въздъхна. — Тъй като виждам, че си твърдо решена да научиш нещо повече за камъка, ще дойда с теб. Какво ще кажеш за два часа?
Индия понечи да протестира, но в този момент се сети, че Конър можеше да бъде не само очарователен, а и непреклонен.
— Чудесно, два часът ще свърши прекрасна работа.
Когато приятелят на брат й се тръгна няколко минути по-късно, той бе напълно спокоен.
Конър, естествено, не можеше да знае, че младата жена възнамеряваше да излезе поне един час преди неговата поява в два следобед. А за да бъде съвсем сигурна, че ще го обърка напълно, когато пристигне, Индия изпрати бележчица на Торнуд, за да го помоли да дойде в същия час. Докато двамата привършеха със споровете и си изясняха положението, тя вече щеше да бъде на безопасно разстояние от тях.
Един от часовниците удари един часа. В същия момент някакъв елегантен младеж в модни кожени бричове и безупречно ушит жакет заслиза по стълбите на дома на семейство Девънам. Шалчето на врата му бе увито великолепно по начина, известен като „математически“, а в лъснатите му ботуши човек можеше да се огледа без проблем. Походката му наистина беше бавна и леко женствена, но този дефект беше несъществен за във всяко друго отношения прекрасната му външност.
Разбира се „момчето“ изобщо не беше момче, а Индия Деламиър с бричове, които отдавна бе отмъкнала от гардероба на брат си. Най-трудното от всичко бе да се справи с косата. Беше я навила нагоре и завързала здраво, а след това бе покрила всичко с цилиндър с по-широка периферия, килнат екстравагантно на една страна.
Първата й цел, магазина на Ръндел, се намираше на една от най-хубавите търговски улици в Лондон. Младата жена бе наистина впечатлена, когато пристъпи в богато застланата със скъпи и прескъпи килими зала, в която бяха изложени бижутата. От облицованите с кадифе кутии блестяха скъпоценности с всевъзможни цветове и размери, а облечени в елегантни тоалети дами разговаряха приглушено и обсъждаха покупки, които струваха повече от заплатата, която заработваха за цял един живот огромната част от обитателите на столицата. Индия стисна скъпоценния камък, скрит във вътрешния джоб на бродираната й жилетка.
— Мога ли да ви помогна, сър?
Някакъв мъж в строго черно сако я наблюдаваше от бюрото си от розово дърво край вратата.
„Трябва да направя така, че да запомнят оставеното от мен име“ — помисли си лейди Деламиър.
— Може би — отвърна безгрижно тя. — Чух, че в „Ръндел“ имало приемливи бижута.
Усмивката на човека придоби по-сурови очертания.
— Нашите бижута са много повече от приемливи, уверявам ви. — Огледа тънката й снага и очевидно я постави в категорията на онези младежи, чийто интерес към модата е далеч по-голям от здравия им разум. — Търсите ли нещо специално?
— О, нямам намерение да купувам. Искам да продам. Разбира се само човек с изключително голям опит ще може да оцени съкровището, което предлагам.
— Така ли? Но всеки, който дойде да продава мисли, че държи съкровище в ръцете си — заяви кисело мъжът зад бюрото.
Индия взе окачения на връв около врата й монокъл и заоглежда толкова дълго през него служителя, че той почервеня от гняв. Едва тогава се отпусна небрежно върху изкусно бродираната възглавница на близкия стол.
— Това, което продавам, е диамант. Необикновен, при това — продължи да обяснява лениво тя. — От тези, които, доколкото знам, вие наричате „фантазия“.
Забеляза как очите на мъжа светнаха при тази дума, която не можеше да не разпали въображението и алчността на един бижутер.
— Фантазия ли? — попита уж непринудено той.
— Цветен, не знаете ли? В този случай — яркорозов. Дяволски съвършен, както ми казаха. И безупречен.
По това време зениците на човека вече се бяха разширили забележимо, а дланите му не можеха да си намерят място върху бюрото от розово дърво. Младата жена забеляза, че върху челото му бяха избили капчици пот. Значи Конър имаше право.
— Предполагам, че не носите в себе си въпросния камък?
— Разбира се, че го нося. Безсмислено е да идвам тук без него, не мислите ли?
Индия бръкна в джоба на жилетката си и извади диаманта. Когато го постави върху плота пред себе си, чу как въздухът излезе със свистене от гърдите на бижутера.
Той вдигна с безкрайна нежност бижуто в парче черно кадифе. Ръцете му започнаха да треперят.
— Може ли да го огледам?
— Разбира се. — Измина повече от минута. — Е? — попита след известно очакване тя.
— Доста необичаен. И цветът е задоволителен.
— Задоволителен? — Лейди Деламиър се изсмя хладно. — Този цвят прави камъка почти безценен и вие го знаете много добре.
— Необичаен е, признавам. — Очите му се свиха. — Откъде се сдобихте с него?
Индия повдигна отново монокъла си и го изгледа с убийствено високомерие.
— Не мисля, че това е ваша работа, добри ми човече.
— Разбира се, разбира се — побърза да се съгласи мъжът. — Просто в нашия бизнес човек никога не може да бъде достатъчно предпазлив…
— Да не би да намеквате, че диамантът е откраднат? Що за безсрамие! — Младата жена скочи на крака и грабна бижуто. — Нахалник! Явно ще трябва да отнеса стоката другаде.
Само за секунда бижутерът вече беше заобиколил бюрото и препречил изхода.
— Недейте да прибързвате, сър. Ако съм ви обидил, със сигурност не съм го направил умишлено. Защо не дойдете да поговорим в кабинета ми? Имам много хубав портвайн, който пазя за специални случаи. Може би ще пийнете една чаша?
Индия изгледа отвисоко мъжа.
— Не днес. Трябва да видя един кон в Татърсол. Може би ще се върна утре или идната седмица. — Бръкна в джоба си и измъкна визитна картичка. — Ако чуете за някой, който се интересува от подобен диамант, може би ще си струва за вас да се свържете с човека от визитната картичка.
Бижутерът се вгледа в написаното.
— Лейди Деламиър?
— Моята братовчедка — обясни небрежно младата жена. — Не мога да я оставя да се занимава с подобни покупко-продажби. Все пак е само една жена.
Мъжът кимна.
— Разбира се, че не може да оставите на нея тази работа. Не трябва да се има доверие на никоя жена, когато става дума за толкова важни неща. Ще видя какво можем да направим за нея.
Когато Индия излезе от магазина, бижутерът беше пред нервна криза.
Точно както беше планирала Индия.
Вторият магазин, за който бе споменал Торн, бе съвсем различен от „Ръндел“. Смачкан между дюкян на свещар и кръчма, той се бе сгушил на една тясна уличка в най-оживената част на „Пикадили“. Три шумни момчета търкаляха обръчи по калдъръмената настилка точно пред магазина, някакъв жилест мъж бършеше с парцал прозорци, с наслоена отгоре им многогодишна мръсотия.
Индия се поколеба за момент. Онова, което правеше, беше опасно, но само така можеше да получи най-бързо информация. Тъй като нямаше как да открие собственика на диаманта, щеше да се погрижи той да я намери. Едва тогава можеше да започне разгадаването на тайнствения интерес на Торн към забележителния камък.
