Младият мъж се усмихна почти незабележимо.
— Като например слуха, че личната съкровищница на Наполеон в момента се внася незаконно в Англия като откуп за неговата свобода.
Карлайл се намръщи на широкоплещестия мъж, станал известен с източните си бойни техники.
— Струва ми се, че действително знаете прекалено много, мистър Маккинън. И към кого бихте проявили лоялност, ако трябва да избирате между Наполеон и интересите на Англия?
Беше невъзможно да прочете каквото и да било по лицето на своя събеседник.
— Моята лоялност… е доста сложна. Сигурно за това има вина и кръвта ми. Една част от предците ми са шотландци, друга — французи. Но, преди да облечете доспехите, Торнуд, нека да отбележа, че най- голямата ми вярност е към моите приятели и херцог Люк Деламиър е най-старият от тях. Може да разчитате на моята помощ в тази афера не поради патриотичен патос, а защото съм готов да направя всичко, за да защитя Индия. — Присви устни за миг. — А вероятно и защото Наполеон винаги, ама винаги се е отразявал много зле за бизнеса.
— Той се отрази зле на още много неща — отвърна глухо Девлин. Чул ли сте къде точно в Англия ще бъдат вкарани тези бижута?
— Още не. Имах късмет, че не научих дори и това. Тези хора спазват суров кодекс и всяка грешка се заплаща с моментална смърт. Ето защо няма да оставя сестрата на Люк да се забърква, Торнуд. Мъжете, предприели нещо подобно, трябва да са отчаяни.
— Мислите ли, че не знам това? — Карлайл се обърна и започна да крачи гневно из стаята. — Но аз трябва да открия защо този проклет диамант се озова във Воксхол и как попадна в Индия. — Погледна към Конър. — Мога да си изгубя главата, задето ви казвам тези неща, знаете ли? Уелингтън беше повече от ясен по този въпрос. Мога ли да ви се доверя?
— Понякога. — Усмивката беше загатната на лицето му. — Особено, когато са засегнати роднини или приятели. — Вгледа се за миг в своя събеседник. — Влюбен сте до ушите в нея, нали?
Торн прокара пръсти в косата си и се намръщи.
— Би трябвало да го отрека. Тази жена преобърна живота ми с главата надолу от мига, в който я видях. Тя е буйна, невъзможна, може да вбеси и светец. И въпреки това…
— И въпреки това не можете да живеете без нея — довърши тихо вместо него Маккинън.
Карлайл въздъхна.
— Не мога да мисля за задълженията си. Половината от времето не мога да мисля изобщо, а когато успея, главата ми е изпълнена с Индия, а не с мисията, която съм се заклел да изпълня.
Конър се усмихна.
— Патетичен случай, няма две мнения по въпроса.
— Понякога мисля, че щеше да бъде по-добре, ако никога не се бяхме срещали. Тогава се сещам за всичко, което щях да съм пропуснал — смеха, лудите приключения. — Девлин се засмя несигурно. — Както виждате, истински патетичен случай. — Поклати глава. — Но защо се интересува от бижута тя?
— Несъмнено възнамерява да използва този диамант като примамка. Тъй като не може да открие вашите врагове, тя възнамерява да ги прилъже след себе си.
— А от мен се очаква да я предпазвам, дяволите да го вземат! Как успява винаги да бъде едно рамо пред мен?
— Тя е Деламиър, приятелю. Те живеят според по-различни правила. — Очите на младия мъж блеснаха при спомена за някои от миналите подвизи на Люк. — Няма никакъв смисъл да се спори с един Деламиър. От тях стават най-добрите приятели… и най-лошите врагове. Но Индия е в изключително сериозна опасност. Всички лондонски главорези ще хукнат подире й като открият, че притежава „Аврора“. И нито един бижутер не би и помислил да се заеме с него, тъй като той се идентифицира прекалено лесно.
— И аз си мислех нещо подобно — додаде мрачно Карлайл. — Казахте, че трябвало да се срещнете тук в два часа, нали? Бих дал царски откуп, за да разбера къде е отишла.
— Аз бих могъл да бъда от полза — заяви небрежно Конър. — Ако ми разкажете за вашата мисия.
— Имам изрична заповед да действам извънредно секретно. И без това вече станаха достатъчно издънки. — Девлин изруга. — По дяволите заповедите! Къде мислите, че е отишла?
Маккинън се засмя тихо, сграбчи събеседника си за раменете и посочи към вратата.
— Доколкото познавам Индия Деламиър, може да се е отправила с балон към Тибетските планини. Но ми се струва, че все още можем да я открием някъде по-близо. Добре, че поне е взела коняря със себе си.
— Това не ме успокоява кой знае колко. — Торн погледна към градината зад къщата на Девънамови. — Несъмнено Индия върти бедния човечец около пръста си, както прави и с всички останали.
Конър се вгледа за момент в него.
— С нея няма да имате и миг покой, приятелю. Тя непрекъснато ще ви създава главоболия. И ще ви дари с повече радост, отколкото някога сте предполагали, че може да съществува.
Карлайл се усмихна криво. Вече и сам бе започнал да подозира нещо подобно. В този момент граф Торнуд бе готов да даде страшно много, само за да зърне твърдоглавото вбесяващо изражение на невероятно красивото лице на своята любима, вместо да се разкъсва от тревога за нея.
Слънцето почти се бе скрило зад покривите, когато Индия най-после откри пътя до тясното магазинче с надпис „Братя Париш, бижута и антики“.
Пред входа му се разтакаваха неколцина мъже в компанията на две жени, които определено не бяха дами. От време на време преминаваше карета с изрисуван фамилен герб, но никоя от тях не спираше пред мръсните витрини на братя Париш. Само на два пъти бе проявено любопитство към магазина, и в двата случая от хора с хитър поглед и изпомачкани дрехи.
Индия погледна несигурно към стария коняр със загрубяло лице, когото бе убедила да я придружи при тази необикновена мисия.
— Е, Фрогет, какво мислиш?
— Мисля, мис Индия, че бричовете на Иън, които сте сложили, изобщо не ви отиват.
— Не за бричовете, Фрогет. За братя Париш.
— Не ми вдъхват доверие. — Старият коняр кръстоса предизвикателно ръце. — И ако мислите, че ще ви оставя да влезете в туй свърталище на крадци, жестоко се заблуждавате.
— Струва ми се, че си прав, Фрогет. Това място съвсем не ми се струва ни почтено. Но не знам друг бижутериен магазин. Какво ще правя, ако…
В този момент зад тях се чуха тежки стъпки на тичащ човек. Обърнаха се и видяха собственика на „Монтегю“, здраво задъхан.
— Милорд… толкова се радвам, че… че ви открих навреме… — Бижутерът спря край младата жена, за да си поеме дъх. Лицето му бе добило болезнено сивкав цвят след положените усилия. — Реших, че е мой дълг да ви предупредя за братя Париш. На тях изобщо не може да им се има доверие, да знаете. С две думи, зърнат ли само вашия диамант, не ви чака нищо добро.
Поклати глава изразително и прокара показалец върху гърлото си.
— Туй вече е капак на всичко — намеси се решително Фрогет. — Ще обмислим пак таз’ работа и после ще се приберем вкъщи.
— Но има още една възможност — обади се припряно Монтегю. — Не е нещо особено, но може би ще ви свърши работа. Има един доста необикновен човек, който обаче плаща много добре за качествените стоки. Ще го намерите източно от Лондон, в едно селце на име Ившам, недалеч от Темза. Наричат го Французина, но не знам нищо повече за него. Както впрочем и всички останали. Но той плаща, и то добре. Говори се, че тези дни особено много се интересувал от редки диаманти. Но ще трябва да внимавате, защото в онзи участък край реката се подвизават банди разбойници.
Младата жена усети, че я обхваща вълнение. Възможно ли бе този Французин да е човекът, изгубил диаманта? Същият, който нападна Алексис във Воксхол?
— Много благодаря, че ми казахте — отвърна решително тя. — А сега, Фрогет, трябва да…
— Що за търговец е този Французин? — заинтересува се конярят. — Никога не съм чувал за банкер, който работи в някакво село на брега на Темза.