Монтегю поклати глава.
— Французина не е банкер. Нито пък бижутер. Говори се, че е бил много неща, нали разбирате, и не е особено безопасно да се пита за миналото му. Но той няма да ви стори нищо лошо, освен ако не се опитате да го измамите, а аз съм сигурен, че джентълмен като вас никога не би замислил подобно нещо.
Колкото повече го слушаше Индия, толкова повече се убеждаваше, че именно това бе ключът, който търсеше. Бръкна в джоба си и подхвърли половин крона на своя информатор за помощта му.
— Скъпи ми Монтегю — проговори лениво тя, — уверявам ви, че не може да става и дума за измама от моя страна. Всъщност, намеренията ми са толкова почтени, колкото е вярно че съм Едуард Феърчайлд, братовчед на лейди Деламиър.
Фрогет се задави във внезапен пристъп на кашлица.
— Не е много далеч от Лондон — отвърна Монтегю, като учтиво не обърна внимание на коняря, който все още не можеше да дойде на себе си. Прибра монетата и се поклони. — Все пак искам да ви предупредя нещо. Не говорете пред никого по каква работа отивате. Някои хора не изпитват скрупули относно начина, по който са се сдобили с подобно съкровище. А сега трябва да се връщам в магазина си. Бульонът ми е изстинал окончателно.
И той се затича обратно. Фрогет го проследи с поглед.
— Тя не слуша никого. Не очаквам да послуша и теб — промърмори под носа си той.
— Не забравяй за ревматизма си, Фрогет — обади се разсеяно Индия.
Когато го стисна за ръката и го помъкна обратно към къщи, вече правеше планове за предстоящото си пътуване до селцето на име Ившам.
Два часа по-късно младата жена седеше върху гърба на белия си скопен кон и оглеждаше проснатия в краката си Лондон.
— Прекрасна нощ за езда. Какво ще кажеш, Фрогет?
— Прекрасна нощ някой негодяй да ти пререже гърлото — отвърна унило възрастният човек. — Не трябваше да ви оставям да ме уговорите, та да вършим подобна лудост.
— Глупости. Най-после ще излезем малко от този град и ще подишаме отново чист въздух. — Индия поглади врата на коня и изправи глава. — Това ми напомня един случай в Калкута, когато с Иън най-после успяхме да избягаме от ужасната гувернантка, с която ни бе насадила мама. С помощта на нашия коняр, от местното население, яздихме като луди в продължение на часове. Беше страшно забавно… докато не ни спря банда главорези. Един от негодниците пожела да окачи Иън с главата надолу, за да види за колкото време ще приключат с него лешоядите. Останалите искаха да направят нещо, което звучеше дори още по- страшно. Тъй като индийският ни беше доста ограничен, така и не разбрахме точно какво имаха предвид. — Лейди Деламиър повдигна бодро рамене. — Тогава откриха, че съм жена, и станаха още по-ужасни. Разперих ръце, започнах да се въртя и да се поклащам, като издавах странни напевни звуци. Те, разбира се, не искаха да имат нищо общо с луда, тъй като бяха много суеверни.
— Имали сте късмет, иначе как едно момиче с жълто около устата като вас би могло да ги заблуди.
— Не ставай мрачен, Фрогет. Знаеш, че от това ревматизмът ти само се влошава. Както казах, в крайна сметка всичко завърши добре. Най-накрая платиха на Иън да ме отведе от лагера им; бяха убедени, че съм обсебена от ракшите и ще да им докарам нещастия.
— И са били напълно прави, тъй като досега не съм срещал друг човек с по-голяма склонност към неприятностите. — Конярят изсумтя недоволно. — Какво, за Бога, е ракша?
— Зъл дух. Виждаш ли, открих един пакет с фойерверки, който татко ми бе донесъл от Макао. Хвърлих го в огъня, когато целият лагер бе заспал и изпоплаших конете. Иън се възползва от случая, за да им иска все повече и повече пари, само и само да ме отведе от тях. Забавляваше се неимоверно. — Усмихна се замечтано. — В крайна сметка предложиха царска сума и добавиха две прекрасни ками. Бяха от великолепна стомана.
— Тази вечер ще срещнем смъртта си и без езическо оръжие. Добрата, обикновена английска стомана ще се справи не по-зле с проблема — предрече мрачно Фрогет.
— Защо? В ръкавите си имам пистолети, а в ботуша — кама. Изобщо не се притеснявам. — Индия приглади стария жакет на брат си. — Ние сме просто коняр и неговият помощник, тръгнали да търсят расови коне в Норич.
— Кой е конярят и кой — помощникът, туй искам да знам?
— Аз съм помощникът, разбира се — отвърна надменно младата жена. — Какво опасно може да има в това?
— Цял ден няма да ми стигне, за да изброя всичко възможно — промърмори възрастният човек.
Изражението му не стана по-щастливо с напредването им по пътя. След като оставиха града зад гърба си, те се озоваха сред самотно поле, където опасността можеше да се крие зад всяко дърво или храст. На всеки завой на Фрогет му се привиждаха разбойници, легнали в засада на пътя.
— Признай, че това си е истинско приятно приключение — рече лейди Деламиър, след като спря големия си бял кон и извади буца сирене, огъната в пергаментова хартия.
Отчупи парче и го подаде на спътника си.
— О, добре е, вярно. Колко хора са откривали опасността през някоя прекрасна нощ, без изобщо да подозират за нея. И не ми се мисли какво ще стане, когато баба ви и братята ви научат за това, мис Индия. Ще имам късмет, ако не ме уволнят, задето се съгласих да участвам в тази лудост.
— Глупости — отвърна младата жена и отхапа замислено от своята половина от сиренето. — Тебе никой няма да те обвини, скъпи Фрогет. Моите братя ме познават достатъчно добре, за да предположат, че някой друг би планирал тазвечерното ни мероприятие. — Огледа хоризонта на изток, където нощното небе лежеше като кадифе върху по-тъмния черен цвят на хълмовете. — Освен това, „Червеният лъв“ е точно зад онова възвишение, стига да не бъркам. Ще си починем там няколко часа, преди да продължим към Съфък.
— Аз обаче все още мисля, че идеята е глупава. Районът бъка от разбойници и главорези.
— Именно заради това нося два заредени пистолета.
— Кой знае дали въпросният Французин не е един от тях.
— В такъв случай нямаше да купува скъпоценни камъни, нали? — Лейди Деламиър се вгледа в луната, която бе изплувала току-що на хоризонта. — Просто щеше да преобърне някоя карета и да вземе каквото пожелае от нея, както правеше Люк. Не, интуицията ми подсказва, че Французина е точно човекът, когото търсим.
Конярят изсумтя.
— Господ да ми е на помощ, щом се уповаваме на вашата интуиция.
Индия се засмя и поведе великолепния си кон към поточето, което бълбукаше в подножието на хълма. Животното изцвили и се наведе да пие.
— Само още няколко мили, Фрогет. А после те чака удобно легло, а Ханибал — торба овес…
Внезапно конят вдигна глава. Отстъпи назад, като цвилеше и затанцува уплашено.
От гъсталака насреща изплуваха десетина сенки. Потайният начин, по който се промъкваха, напомни на младата жена за една ветровита нощ и шайка ядосани бандити.
Един мъж пристъпи пред останалите.
— Я да видим сега кой е пред нас — заяви студено той и вдигна пистолета си. — Може би късметът ни шъ проработи.
22
— Спри където си, гад такава! — Фрогет извади пистолета от джоба си и застана пред лейди Деламиър. — Освен ако не искаш между грозните ти очички да зейне дупка.
Мигновено към коняря се насочиха още десетина пистолета.
— Оставете оръжията си, всички до един! — намеси се Индия. — Сигурен съм, че можем да обсъдим това по-цивилизовано.
