Изпъна рамене и влезе в магазина; премигна, докато привикне с полумрака в него.
От тъмнината изплува плешивеещ мъж с посивяло лице.
— Точно затварях за днес — заяви с кавгаджийски тон той. — Но, щом вече сте влезли, кажете по каква работа сте дошли.
Индия прибягна до най-високомерното си поведение.
— Моята работа, добри ми човече, със сигурност е и твоя. Освен ако табелата отвън не е поставена грешно и вие не се занимавате с диаманти, бижута и скъпоценни метали.
Човекът въздъхна.
— Чашата с чай и купата с бульон ще трябва да почакат, както виждам. Е, добре, каква работа сте ми донесли?
Лейди Деламиър огледа магазина. Имаше само няколко покрити със стъкла кутии с доста оскъдно съдържание. Няколко диаманта със средни размери блестяха върху протрито кадифе, а разположените до тях огърлици бяха изработени без вкус. Вдигна монокъла си и се взря в най-близкото бижу — гривна с диамант значително по-едър от всички останали в магазина. Спомни си какво й бе казал Конър и реши да опита.
— Осмелявам се да кажа, че няма да работим заедно, ако се опитвате да ме впечатлите с фалшиви дрънкулки като тази гривна например.
Собственикът избърса капчиците пот от оплешивяващата си глава.
— Достатъчно, достатъчно. Виждам, че разбирате от тези неща. Въпросната гривна естествено е просто копие на нещо, което изработих за един клиент.
Индия не повярва и за миг на думите му. Важното в случая бе, че вече беше привлякла интереса на човека и сега възнамеряваше да се възползва от него.
— Значи се разбираме един друг. — Бръкна в джоба си и извади диаманта. — Ето моята работа.
Очите на бижутера се разшириха при вида на големия камък, който блестеше в дланта й.
— Какво чудо — прошепна той и протегна ръка към бижуто.
Младата жена обаче го дръпна към себе си.
— Възнамерявам да продам това, мистър…
— Монтегю, Мортимър Монтегю. За мен ще бъде удоволствие да продам вашия диамант, но ще трябва да го огледам по-подробно.
Индия подаде скъпоценния камък и го последва до една маса, отрупана с парченца кадифе, с длета и пилички.
— Тук ли шлифовате?
— Някои от нещата — тук, някои — другаде — отвърна неопределено бижутерът.
Взе една лупа и придърпа един от свещниците по-близо. Взря се напрегнато в диаманта, застинал без да диша. Някъде в задната част на магазина се затвори врата, а след това някой повлече сандък по каменния под.
Мъжът изправи бавно гръб и изтърва лупата в скута си.
— Изключително. Струва ми се, че не съм виждал нищо подобно. Поне откакто…
Не довърши мисълта си.
„По същия начин, както направи и Торн“ — помисли си лейди Деламиър.
— Е? — прекъсна съзерцанията му тя. — Колко ще донесе?
— Кралски откуп — прошепна бижутерът. — Искам да кажа, ако успея да намеря купувач за него.
— Какво значи това? — попита остро младата жена. — Той е великолепен, сам го признахте.
— Така е. Но камък с подобни размери и чистота може да си позволи да купи само човек със значително количество готов капитал. — Обръщаше бавно диаманта, като наблюдаваше играта на светлината по фасетките. — Ако ми го оставите, ще разпитам насам-натам. След два-три дена ще мога да…
Индия се засмя.
— Да ви го оставя? Трябва да ме мислите за последен глупак. Не, камъкът ще си остане у мен. — Пусна една визитна картичка върху черното кадифе. — Ако откриете някой, който се интересува, изпратете съобщение на този адрес. А дотогава, имам да върша други неща насам. Търся един бижутер няколко улици по-нататък — заяви нехайно тя. — Сигурно го познавате.
Тенът на лицето на нейния събеседник стана още по-нездравословно сивкав.
— Само не ми казвайте, че възнамерявате да занесете този великолепен камък на братя Париш. Те ще ви одерат кожата, помнете ми думата. На всичкото отгоре не могат да различат диамант от кварц — запротестира той.
Значи щели да я одерат жива, усмихна се на себе си Индия. Магазинът на братя Париш й се струваше идеално място за следващата й спирка. Пъхна бижуто в джоба си и тръгна към вратата.
— Изпратете ми съобщение, ако това ви интересува. Довиждане.
Усети, че бижутерът я проследи с поглед до другия край на улицата. Някъде наблизо църковните камбани възвестиха два часа.
В това време граф Торнуд стоеше край камината в дома на семейство Девънам и се взираше в Конър Маккинън.
— Какво искаш да кажеш с това, че питала за някакъв диамант?
Събеседникът му вдигна рамене и устните му се извиха в небрежна усмивка.
— Това, което казах. Лейди Деламиър се интересуваше от някакъв специален камък. Трябваше да се срещнем в два часа, за да я придружа до няколко бижутерски магазина.
— Защо, за Бога, не помоли мен? — промърмори Девлин. — И защо ми каза да дойда тук, след като е знаела, че вече ще е излязла? Този проклет камък, разбира се, е свързан по един или друг начин с „Аврора“.
Конър замръзна на място.
— „Аврора“ ли? Защо би се интересувала Индия Деламиър от любимия диамант на Наполеон?
Карлайл присви очи.
— Познаваш ли този камък?
— Всеки, който има поне някакъв интерес към бижутата, е чувал за този невероятен розов камък. Задно със „Санси“ и с „Конде“, той се слави като един от трите най-редки розови диаманта на света. „Аврора“ беше любимецът на Наполеон; на него той приписваше всяка своя победа. Онова, което бих искал да разбера, е как е попаднал в Индия, тъй като надали е съществувало по-прокълнато бижу от него.
— Не ми е позволено да обсъждам този въпрос — заяви сковано Дев. — Освен това, каква е връзката ви с Инд… с лейди Деламиър?
— Аз съм един от най-близките приятели на Люк Деламиър. Поради тази причина се интересувам от щастието на сестра му.
— О, така ли? Е, добре, и аз се интересувам от същото. — Очите на младия мъж блеснаха. — И мога да я направя истински щастлива и сам.
Усмивката в погледа на Маккинън показваше, че ситуацията го забавляваше безмерно.
— Тя е рядка жена, но предлагам да я вземете здраво в ръце, Торнуд. Онзи, който е изгубил въпросния диамант, ще гледа да си го върне на всяка цена.
— Какво знаете за „Аврора“? — попита мрачно Карлайл.
— Ако трите камъка попаднат в ръцете на един колекционер, те ще станат безценни в буквалния смисъл на думата. А това със сигурност е достатъчно да вдигнеш цяла армия и да промениш съдбата на цяла Европа. — Конър присви очи. — Доколкото знам един от притежателите на „Аврора“ е прерязал лично гърлата на двама от собствените си братя, за да се добере до него. Мога само да се чудя как диамантът е стигнал до Наполеон.
— Изглежда знаете твърде много — измърмори Торнуд.
Маккинън вдигна рамене.
— Чувам доста неща. Подобна информация ми е полезна в работата.
— И каква работа точно е това, мистър Маккинън?
— Злато, бижута, коприна и подправки. Понякога дори се занимавам и с английската вълна. Корабите ми обикалят по-голямата част от света и чрез техните капитани събирам информация от всякакъв вид.
— Като например?
