— Дявол да го вземе, Индия, дай ми диаманта.
— Потърсете го сам, милорд.
Значи го мислеше за страхливец, така ли? Изруга наум и я дръпна да се изправи. По червеникавите й коси играеха светлинки, от които роклята й променяше цвета си, прилична на приказни криле. Стори му се лека, крехка, почти като приказно създание и тя самата. Гърлото му се сви, когато долови беглия аромат на виолетки, който се носеше от нея.
— Не ме карай да правя това, Индия. Ще причини болка и на двама ни.
— Наистина ли мислиш така? — Отметна глава, очите й блеснаха. — Не съм съгласна изобщо, поне що се отнася до мен. Мисля, че ще се забавлявам безкрайно.
— Опитвам се да те предпазя! Защо правиш всичко толкова трудно?
— Може би защото… не желая да бъда предпазвана.
Девлин сграбчи раменете й.
— Трябва да взема този камък, Индия. Той е много важен… повече, отколкото можеш да предположиш.
— Защо, Дев? Какво му е толкова специално на този диамант?
Торн задуши напиращото на езика му проклятие; и без това вече бе разкрил прекалено много.
— Просто… просто няма да ми бъде приятно подобен голям камък да се изгуби.
— Не ти вярвам. Има нещо, което не ми казваш. Много неща, подозирам.
Погледът на младия мъж стана суров.
— Единственото, което не ти казвам е онова, което знаем и двамата. Ние не си подхождаме и никога няма да си подхождаме. Защо не приемеш този факт? — Дланите му се плъзнаха по голите й ръце и обхванаха кръста й. Стисна челюсти, когато докосна несъзнателно едната й гърда, действията му бяха в пълна противоположност с току-що казаното. — Ако това е игра, ще съжаляваш много, че си я играла.
— Никаква игра не е, Дев. Разбира се, ако знаех какво правиш всъщност тук и защо този диамант те интересува толкова, може би щях да бъда по-предразположена да ти помогна.
Очите на Карлайл блеснаха, когато я привлече към себе си и прокара дългите си пръсти по прозрачната коприна.
— Искам това бижу.
Усети, как зърната й настръхнаха под прохладната материя. В гърлото му заседна стенание.
„Това, което правиш, е опасно, глупако. Прекалено е нежна, прекалено изкусителна. Прекалено близко до всичко, което някога си искал от живота.“
— Индия?
Никакъв отговор. Само мекота и топлина. Само опасност.
При най-слабата съпротива от нейна страна щеше да я пусне, но такава не последва. Тялото й бе олицетворение на гъвкавостта и отдаването и тя го знаеше прекрасно. Именно тази твърдоглава арогантност и фактът, че го познаваше по-добре, отколкото се познаваше дори той самият, го караха да реагира по този начин. Постави длани върху млечнобялата й кожа. Там не откри диаманти, а богатства, които го измъчваха далеч по-силно; кадифеното им съвършенство надминаваше разгорещените му фантазии, с които се бе върнал от Европа.
Усети трепета й.
— Достатъчно ли ти е? — попита дрезгаво той. — Само кажи и ще спра, Индия.
В отговор обаче тя само се изсмя мрачно.
— Не знаеш ли, че ние от рода Деламиър, никога не спираме? Това не е в природата ни. Всеки намек за опозиция ни действа като червено знаменце.
Ресниците засенчваха сивосините й очи. Гърбът й бавно се изви назад. И постепенно притисна дори още по-близо тяло към опипващите я пръсти.
Само това така прелъстително движение бе достатъчно, за да го лиши и от последната капчица самоконтрол. В главата му се редуваха шеметно всевъзможни фантазии, допълнително подсилени от съзнанието, че се намираха на това тихо и тъмно място, сякаш създадено специално за осъществяване контакта на плът с плът. Можеше всеки момент да бъде негова, да я обладае върху постелката от меки листа, да се слее с нея в сляпа страст. Девлин имаше достатъчно опит с жените и разбираше какво означават учестеният й пулс, дрезгавият глас и неравното й дишане.
Проклет да бъде, ако отстъпеше отново пред порива си! Брюксел бе едно; тогава целият град бе обхванат от лудост. Тогава имаше оправдание за своето безумие, но сега…
Сега нямаше извинение за желанието си да я има, макар да знаеше, че болката щеше да го разкъса на хиляди парченца, заради копнежа да чуе резкия й внезапен смях, да почувства как устните й се плъзгат бавно по всеки сантиметър от гладното му за нея тяло.
Наведе поглед и се намръщи при вида на набъбналото зърно между пръстите си.
— По дяволите, Индия, казах ти да…
От другата страна на оградата се чуха стъпки.
— Но аз съм сигурна, че го видях насам само преди малко.
Нямаше как да не разпознаят острия глас на Хелена Марчмънт.
— Може да сте се объркала. Тук е много тъмно, миледи — отговори Иън Деламиър.
Както бе възнамерявал Иън, думите му достигнаха до Индия. Тя направи опит да се откопчи, но Девлин не я пускаше, затиснал гърба й към дървената ограда зад беседката.
— Както виждате, тук няма никой. — В тона на младия мъж се долавяше лека насмешка. — Може би ще желаете да ви съпроводя до масите със закуски и напитки?
— Надали ще бъде необходимо — озъби се графинята. — А аз ще го намеря, можете да разчитате на това.
И чакълът заскърца под пантофките й. Отдалечаващият се смях на Иън извести тръгването му.
На лейди Деламиър й се струваше, че мълчанието я притиска. Тогава дочу гласа на своя любим, подобен на полъх на пролетния вятър в зелена ливада.
— Желая те, Индия! Господ да ми е на помощ, желая те!
Пръстите му я стискаха.
Целувка? Така го правеше, че никога не й омръзваше. Тялото му я натисна отново към оградата, гръбнакът й се изви като лък под ръцете му, бедрата й се разтвориха под напора на неговата страст. Не опитваше да се съпротивлява — знаеше, че желанието бе по-силно от волята й. Вместо това се впи в него; собственият й самоконтрол бе разклатен не по-малко от неговия. Беше убедена, че никога нямаше да й причини нещо лошо. Гневът, който се излъчваше от мощното му тяло, бе предназначен само към него самия, задето не бе съумял да пречупи желанието си.
А в този момент единствената мисъл на Индия бе насочена към това как да увеличи още повече същото това желание.
Младата жена изви шия. Докосна с езика си устните му и в отговор пръстите му веднага я стиснаха по- здраво. Плътта им се срещаше, бореше се, съединяваше се, докато започна да й се струва, че ще умре от горещината, обхванала тялото й. Желаеше го и бе прекалено честна, за да го отрича. Напрежението във всяко негово мускулче говореше красноречиво, че и той изпитваше същото. С присъщия за жените инстинкт Индия усещаше, че не само изгубената памет го караше да страни от нея.
Може би някоя нова и опасна мисия, която бе повикан да изпълни?
Погледът й потъмня; бе решила да използва най-доброто си оръжие, за да си отговори на този въпрос. Отметна назад глава и му предложи извивката на шията си.
— Индия, недей. Опитвам се да спра. Заради двама ни.
— Не. — Пръстите й погалиха устата му. — Не още.
„Никога.“
Той я стисна и зацелува яростно голата кожа, която му бе предложила. Поколеба се само за миг пред млечнобялата й гръд; секунда по-късно устните му се затвориха около фината копринена бариера. Всички звуци наоколо бяха заглушени от бесните удари на сърцата им и дивото препускане на кръвта във вените.
Младата жена не даваше и пет пари за тайните мисии и сложните задължения, които можеха да изложат на опасност живота на нейния любим. Единственото, което я интересуваше, бе допирът на
