дойдат всеки момент!
Присви очи по посока на вратичката в задната част на беседката, полускрита от зеленината. Погали маймунката, за да я накара да пази тишина, а след това се запъти към вратата под прикритието на стената.
— Спокойно — рече тихо тя. — Още малко и ще…
— Какво ще направиш?
Някакъв мъж стоеше на входа към беседката, покрит с тъмна маска. До него стоеше друг човек, по- дребен, а лицето му бе скрито под шапка.
Индия пъхна животинчето в една цепнатина между камъните в стената, като се молеше буйната зеленина да го скрие. След което вдигна с царствен жест глава.
— На мен ли говорите?
— Чу ме добре. Къде мислеше, че отиваш с маймунката?
— Нямам никаква маймунка. А сега бъдете така любезен да се отдръпнете от пътя ми. Очаквам приятелят ми да ме потърси всеки момент.
Високият с маската не помръдна.
— Аз може би не ти вярвам, красавице. И може би се питам какво опита толкова настойчиво до скриеш край тази ограда.
Направи още една крачка към нея. Младата жена видя как стисна челюсти под маската си.
Светлината от полюшващите се фенери проблесна студено върху пистолета, който измъкна от чантичката си.
— Поведението ви не ми харесва, сър. На пет ще стрелям. Мисля, че на вас пък това няма да ви допадне.
Мъжът изруга и направи несъзнателно крачка назад, като при това движение се блъсна в своя партньор.
— Ти не знаеш как се стреля с това. Не, никъде няма да ходя. Не и преди да съм открил проклетата маймунка.
Лейди Деламиър вдигна пистолета, така че го изравни с гърдите на непознатия.
— Ей сега ще видите колко добре мога да стрелям.
Пресмяташе точно колко по-вдясно ще трябва да стреля, за да забие куршума в каменната стена над рамото на мъжа, когато чу шум зад гърба си. Някаква тъмна фигура скочи без предупреждение от плета и се приземи върху ръката й.
Пистолетът трепна. Индия опита да задържи прицела си, но тежестта на животното я накара да изгуби равновесие и оръжието излетя от пръстите й. Завъртя се, изтрака върху масата и стреля оглушително.
— Ето го проклетото животно!
Двамата мъже се хвърлиха напред.
Маймунката се вкопчи така силно във врата на младата жена, че почти не й даваше възможност да вижда.
— Сега ще видим какво имате да кажете, мис.
Човекът с тъмното домино бавно заобиколи масата. Очите му блестяха зад цепките на маската.
Младата жена видя своя шанс и се възползва от него. Трескаво вдигна стола пред себе си и го запокити в краката на своя нападател. Щом той се строполи, като псуваше бясно, тя откъсна треперещото телце от себе си и се спусна към тясната пролука в стената.
Чу, че двамата се спуснаха след нея. В този момент пътя й бе препречен от преобърнатата маса.
„По дяволите, какво да правя сега?“
— Ще съжалявате горчиво за това. На мъжа, с когото дойдох да се срещна тук, вашето поведение няма да му се понрави, уверявам ви. Най-вероятно ще извади сабята си и ще ви разсече от гърлото до бедрата.
Двамата негодници продължаваха да се приближават. Индия заобиколи отчаяно масата, само на сантиметри пред тях; знаеше, че щяха да я настигнат всеки момент. Тъмните алеи вляво и вдясно водеха обратно към сърцето на градините на удоволствията.
Върху застланата с чакъл пътека падна дълга сянка. Миг по-късно се появи висока фигура, със закрито с черна маска лице.
Лейди Деламиър се хвърли към непознатия и се впусна в гръмогласни приветствия.
— Ето те и теб, любов моя! Точно казвах на тези ужасни мъже да ме оставят на мира. Сега ще трябва да ги разкараш, както ги предупредих, че ще сториш.
Младата жена говореше трескаво, твърдо решена да не даде възможност за никакъв протест на злочестия човек, на когото бе налетяла. Разбира се знаеше, че маскарадът й не трябва да свърши дотук. Надигна се на пръсти, преметна ръце през врата на непознатия и придърпа главата му, като се приготви да го дари с достатъчно убедителна страстна целувка.
Сърцето й биеше до пръсване. Усети, че се притиска към мускулесто мъжко тяло. Обви пръсти около вълнената материя на раменете му с неясното усещане, че забравя нещо. Но сега нямаше време за размисли.
Придърпа го още по-близко и впи стройното си тяло в неговото.
— Целуни ме — прошепна дрезгаво тя. — Моля те.
— С огромно удоволствие. Но си мисля, че вече ме приветства достатъчно горещо — последва мрачният и леко насмешлив отговор.
Индия изведнъж разбра какво я бе смутило. Сега вече всичко бе станало ясно. Това бе същото, което очевидно винаги я бе смущавало.
Девлин Карлайл.
19
Сребристите очи на Торн блестяха със смесица от желание и веселие. Защо не бе имал късмет да се влюби в нормална, покорна жена? За предпочитане такава, на която е познато значението на думата „не“.
Миг по-късно вече бе забравил въпроса си. Препускането на сърцето му помете всякакви рационални размисли.
Тъй като жената в обятията му беше едновременно невинна и прелъстителка. Беше лятна жега и есенно спокойствие. Беше твърдоглава, непостоянна, невнимателна и забележителна. Самоубийствената й лудория при пускането на балона бе доказала всичко това.
А Девлин Карлайл знаеше, че не може да й устои.
Като през мъгла дочу скърцането на чакъла под нечии стъпки.
— Ъъъ, простете. Нямахме представа, че мястото е заето.
Две фигури се плъзнаха покрай младия мъж и се насочиха към беседката. Извиниха се припряно и се отдалечиха. Бурята в кръвта му обаче бе прекалено необуздана, за да му позволи да се отдръпне, както би следвало. Не можеше да го направи, при положение, че пръстите на Индия бяха сплетени с косите му, а тялото й, гъвкаво като калина през пролетта — притиснато в неговото. Прегърна я силно, като се опиваше от излъчващата се от нея топлина. В този момент поне цялото й същество бе отворено за него. Меките й устни го мамеха, като целуваха брадичката му, бузата и извивката край окото.
Разтърси го тръпка. Нощта бе толкова мамеща… тя самата също бе толкова мамеща. Почувства богатия аромат на шампанско в устата й и се запита колко ли чаши бе изпила от него.
— Ще си отивам по-често, скъпа моя, ако обещаеш да ме посрещаш всеки път така.
Усети как тялото й настръхна, чу, че дъхът й секна за миг. Отдръпна се и стисна длани в юмруци.
— Не си въобразявай и за момент, че това означава нещо, Девлин Карлайл. Просто ти бе първият подходящ, който се изпречи на пътя, когато трябваше да се измъкна от онези негодници.
— Така ли?
Светлината на фенера играеше по фината като паяжина коприна, обвила с любов великолепното й тяло. „Красотата й е толкова голяма, че чак ми причинява болка“ — помисли си с горчивина Торн. Безмълвно плъзна пръсти по пищната извивка на бедрата й и я привлече отново към себе си.
