— Престани!
Не й обърна никакво внимание. Усмихна се и започна да си играе с възхитителните червеникави къдрици, които обграждаха шията й и се виеха върху гърдите й. Хвана едно кичурче — беше топло и гладко като атлаз. Стисна го и я придърпа още по-близко.
— Пусни ме, Девлин! Откажи се от тези осъдителни игрички. Няма да позволя това, чуваш ли?
Усмивката му ставаше все по-широка, милиметър по милиметър. Пламъкът в очите му прерасна в необуздан глад. Тя обаче не помръдваше. Силата, която се излъчваше от погледа му, командата в него, не й позволяваха. Младата жена чакаше напрегнато, вгледана в пулсиращата на врата му вена.
— Девлин, това е опасно. Лоша идея от наша страна е дори да помислим за…
Дланите му обхванаха кръста й и я привлякоха към него, като преодоляха последните сантиметри, които ги деляха. Торн отстъпи назад. Искаше да намери студената каменна пейка, която бе забелязал от едната страна на беседката. Вместо гранита обаче се натъкна на нещо малко и космато, което изпищя и се спусна нанякъде, прикрито от мрака. При това обаче Девлин изгуби равновесие и падна по гръб върху покритата със зеленина земя, като ругаеше ядосано.
Нещо остро се заби в гърба му.
— Какво, по дяволите, е това?
— Пистолетът ми, струва ми се.
Пистолетът й ли? О, разбира се, как не се бе сетил за това?
— Предполагам, че си давала уроци по стрелба с пистолет някъде тук.
— Защитавах се, естествено. Тогава видях маймунката.
— Маймунка ли? — Младият мъж се изправи до седнало положение и премигна. — Не ми ги разправяй.
Лейди Деламиър се намръщи.
— Девлин Карлайл, да не би да си пил? Говориш несвързано.
— Аз ли говоря несвързано? Не аз съм този, който разправя за маймунки и пистолети, скъпа моя.
Индия го изгледа продължително.
— Май, че трябваше да оставя онези двамата да ме пипнат, както заплашваха, че ще сторят.
При тези думи любимият й скочи на крака.
— Защо не ми каза досега? Ще ги убия. Ще се погрижа и двамата да увиснат на дъба срещу сцената.
Спусна се покрай прекатурената маса, но глезенът му се заплете в един от един стол от ковано желязо. Торнуд падна напред и удари главата си в гранитната пейка.
— Девлин, добре ли си?
— Чудесно! Честно казано за мен е истинско удоволствие да бъда нападнат от някаква подивяла маймуна, да си изкълча глезена и за капак да получа жестока травма на главата, и всичко това под дулото на проклетия ти пистолет.
Младата жена се добра до дългата каменна скамейка и се отпусна тежко върху нея. Миг по-късно започна да се смее.
— Не виждам кое е толкова смешно — озъби се Торн, като триеше подутото си чело.
— Страхотна… страхотна гледка си, проснат в цял ръст в тревата. Първо пистолета, после маймунката, сега пък това. О, моля те да ме извиниш, но това наистина преля чашата. А онова ужасно създание счупи чашата с шампанско. Внимавай да не седнеш на някое парче стъкло, чу ли? — Гласът звучеше задавено от смях. — Ето още едно парче стъкло. — Наведе се още повече и се намръщи. — Много е голямо. Всъщност е по-голямо дори от първото.
Гласът й секна внезапно.
— Какво има пък сега? Вече очаквам да ми кажеш, че в храстите край нас има тигър.
Тъй като не последва отговор, Торнуд се придвижи предпазливо към своята любима. Онова, което видя, го накара да зяпне на свой ред. В протегнатата длан на Индия лежеше несравним скъпоценен камък, а стотиците му фасетки проблясваха на светлината на фенерите като бледите лъчи на зората.
— Колко… колко е красив — рече едва чуто младата жена. — Но как, за Бога, се е озовал тук?
Девлин не откъсваше очи от розовия камък.
— Може би от онези мъже?
Лейди Деламиър поклати глава.
— Съмнявам се, че са останали тук достатъчно дълго. Е, вярно, че беше тъмно, а и тогава съзнанието ми бе заето с друго.
— Като например да ги простреляш право в сърцето — обади се мрачно Девлин, който оглеждаше невярващо диаманта. — Мили Боже, това нещо трябва да е поне шейсет карата. — Гласът му прозвуча по- сурово. — И е розово. Розов диамант. Чувал съм само за един такъв. Но той не може да е…
— Какво не може да е? — смръщи чело Индия. В това време любимият й свали маската си. — Девлин, какво се готвеше да кажеш?
През главата му минаваха хиляди мрачни мисли. Възможно ли бе корабът с диамантите вече да бе пристигнал и тази нощ да си бяха разменили първите скъпоценности? Надали имаше друго по-подходящо място от Воксхол, където, без да правят впечатление и да предизвикват въпроси, можеха да се срещат най-различни хора, бедни и богати, англичани и чужденци. А сред тях винаги, тихо и умно, се промъкваха някои от най-големите престъпници от лондонските улици. Да, Воксхол беше прекрасно избрано място за размяна на бижута. Можеше само да се чуди, че не се бе сетил по-рано.
— Девлин? Кажи какво означава това.
Не можеше да го направи, разбира се. Междувременно мозъкът му работеше отчаяно, опитвайки да проумее какво означаваше това откритие.
— Какво? А, нищо. А сега, ако нямаш нищо против, бих искам да огледам по-добре този скъпоценен камък.
И протегна длан.
Но беше прекалено късно. Диамантът бе изчезнал. Младият мъж се намръщи.
— Какво правиш?
— Прибрах го на сигурно място.
— В такъв случай просто бръкни в чантичката си и го извади.
Индия присви пълните си устни.
— Но аз не го сложих в чантичката си — рече сладко тя.
Торн присви очи. Не виждаше място, където би могла да скрие такъв голям камък, при положение, че роклята й прозираше. Нито едно местенце.
Освен ако…
Погледът му се впи в налятата гръд, която заплашваше да се разпилее от корсажа. За Бога, не беше възможно да има наглостта да пусне бижуто в корсажа си!
— Индия?
— Да, Девлин? — последва сладкият, подобен на мъркане, отговор.
— Ще го намеря, да знаеш. Това е само въпрос на време. Не се надявай да го скриеш от мен.
— Можеш да го намериш, но кой знае защо си мисля, че няма да се осмелиш да го потърсиш. Виждаш ли, Дев, ти се страхуваш от собствените си емоции. Страх те от онова, което виждаш, като ме погледнеш и онова, което чувстваш, като ме докоснеш. Точно затова съм готова да се обзаложа, че диамантът ще си остане там, където го скрих.
Едно мускулче на челюстта му потрепна. Тази жена го вбесяваше, направо го изкарваше от кожата му! Определено беше истински Макиавели, също като баба си! А фактът, че бе напълно права в изводите си, увеличи още повече яда му.
Да, той се страхуваше от това, което чувстваше в момента. Едно докосване бе достатъчно, за да изгуби самоконтрол, а знаеше, че не може да прави подобен риск. Не и тук, на това тихо и изпълнено със сенки и лунна светлина място, създадено единствено за влюбени и за онези, които имаха щастието да осъществят мечтите си.
А това бе нещо, което Карлайл бе изгубил отдавна, в една кална нива в Белгия.
Гласът му прозвуча предупредително.
