Лейди Деламиър усети, че я залива нова вълна на паника.
— Конят не е за теб.
Никакъв отговор.
— Никога няма да успееш да го яздиш.
Отново никакъв отговор.
— Значи не искаш да слушаш разумните съвети. — Издърпа пистолета от маншета си. — В такъв случай това ще трябва да те убеди. — Насочи сребърното дуло. — Стой надалеч. Ще те застрелям, ако ме докоснеш — заяви буйно тя.
— Така ли, ама наистина? — осведоми се тихо Французина.
И пристъпи крачка към нея.
Индия стисна още по-здраво оръжието. Прицели се внимателно и изпрати един куршум в стената точно над рамото на натрапника.
— Предлагам да внимаваш къде насочваш това нещо.
— Насочвам го към теб!
Пиратът тръгна мълчаливо към нея; около него танцуваха сенки.
Младата жена изстреля втори куршум. Той откърти треска от стената и посипа със стърготини ръката на високия.
В отговор той продължи да се приближава.
— Нямаш ли уши? Следващият куршум ще мине през сърцето ти!
Той се усмихна слабо.
— Но вече не са ти останали куршуми, малката.
„Има право“ — осъзна лейди Деламиър, но вече беше прекалено късно. Захвърли пистолета и измъкна ножа от ботуша си.
— В такъв случай ще опиташ вкуса на стоманата.
— Такъв плам у една жена… и при това — англичанка.
— О, значи съм смешна, така ли? Е, след минутка вече няма да мислиш така, гад такава.
— О! А аз мислех, че постъпвам крайно кавалерски.
Индия се намръщи и се прицели с ножа, но Французина го изби с един удар.
— Нямам намерение да те докосна, малка глупачке.
— Ха! Предполагам, че онези мъже горе тренират да живеят в манастир.
— Хората ми са добри. Нито те, нито аз, ще ви причиним нещо лошо.
Младата жена го изгледа подозрително.
— Така ли? И защо?
— Първо, защото обичам жените ми да приличат на жени. И освен това, защото да вкараш партньорката си насила в леглото не е особено забавно.
Лейди Деламиър преглътна мъчително.
— В такъв случай какво възнамерявате да правите с мен?
— Нямам представа. — Вдигна философски рамене, отвори една вратичка на бюрото и извади оттам бутилка и две чаши. — Бренди?
Индия кръстоса ръце и го изгледа предизвикателно.
— Виждам чудесно и през номерата ти, змия такава. Не можа да ме уплашиш, така че сега ще опиташ да ме отровиш!
— Отрова значи. — Французинът напълни двете чаши и после пресуши едната. — Така ли?
Лейди Деламиър прехапа устна.
— Значи искаш да ме напиеш. И от това нищо няма да излезе.
Капитанът вдигна отново рамене, взе чашата, предназначена за нея и я пресуши.
— А сега ми кажи какво правеше с тези негодяи?
— Не бях сама, а с моя коняр.
— Това променя всичко, разбира се. Тогава нека те попитам какво правиш, облечена в мъжки дрехи, яхнала кон, който струва сумата, каквато което и да е от моите момчета припечелва за целия си живот.
— Това не е твоя работа — отвърна остро лейди Деламиър. — Няма да ти давам отчет. Дори ако ме подложиш на мъчения.
Изражението му стана сурово.
— Има мъчения, малката. — Гласът му се понижи, нисък и мамещ. — И мъчения.
Долови напрежението в тялото му. Дори още по-силно усети силата на неговата воля, с която подчиняваше банда престъпници. Преглътна с усилие.
— И какво точно трябва да значи това?
— Какво избираш ти самата, мила моя?
Индия стисна юмруци.
— Заплашваш ме.
— Просто съобщавам един от най-очевидните факти. — Е, с това не можеш да ме уплашиш. Няма да се оставя да бъда тероризирана.
Извади втория пистолет от другия си ботуш и се прицели.
Французина повдигна едната си вежда.
— Не те ли плаша? Колко интересно.
Вдигна ръце към ризата си. Разкопча първото копче.
— Какво правиш?
— Давам ти възможност да изпълниш английските си заплахи.
— Даваш ми… — Лейди Деламиър преглътна отново. — … възможност?
— Разбира се, англичанке. Човек никога не трябва да прави заплахи, които не желае да изпълни. — В тона му усети предупреждение. Той се приближи още малко; вече беше само на сантиметри от дулото, но лицето му все така тънеше в полумрак. — Хайде, сега имаш тази възможност. Застреляй ме.
— Д-да… да те з-застрелям ли?
— Забрави ли как? Просто се прицели и натисни с пръст спусъчето.
— Знам как да стрелям!
— Добре, застреляй ме.
Младата жена го гледаше безмълвно.
— А! В такъв случай не липсата на умения задържа пръста ти, така ли? — попита невинно той.
Невинният му тон увеличи още повече гнева й.
— Нищо не ми задържа пръста! Просто… просто се прицелвам.
— Но разбира се. На такова разстояние аз представлявам доста трудна мишена, вярно.
Индия промърмори нещо неясно. Трябваше само да натисне спусъка на пистолета, който баща й й беше подарил още в Египет.
Но не можеше да го направи. Пръстът й не помръдваше. Не можеше да застреля един обезоръжен човек, който не се съпротивляваше. Цялото й същество не го позволяваше.
— Не? — Повдигна с типичен галски жест рамене. — Да не би нервите да са… как го казвахте… в криза?
— Нямам никаква нервна криза! Просто… ами, неспортсменски е да застреляш някой, който не е въоръжен.
— А, сега пък заговори за спорт. Вие англичаните прекалено много се вълнувате от него. Лично на мен това ми е неразбираемо.
— Ей сега ще ти покажа точно как възнамерявам да…
Французина я удари светкавично по китката и вторият й пистолет падна с дрънчене на пода.
— Нека това бъде първият ти урок на борда на „Джипси“. Никога не дръж пистолет, ако не си готова да стреляш с него. А ти, скъпа моя, макар и да си много смела, не си готова да убиеш човек. Смятай се благословена, че никога не ти се е налагало. — Гласът на пирата звучеше мрачно. Той се наведе и прибра оръжието в джоба си. — А сега, да започнем отначало. Ти си Деламиър, нали?
— Няма да ти кажа. Нито името, нито която и да било друга дума.
— Така ли? — Пълните му устни придобиха сурово изражение. — Може би не е и нужно — добави
