студено той на своя английски със силен акцент. — И преди съм виждал този арогантен нос и тези студени очи. Всички от този род ги имате.
Индия се опита да скрие шока си. Мили Боже, той не блъфираше, той наистина знаеше. Сега вече нямаше да може да се измъкне. Той щеше да поиска огромна сума за откуп. Може би дори щеше да поиска не само пари.
Не можеше да позволи да се случи това.
Вдигна брадичка.
— Значи сте забелязал приликата. Това е проклятието на моя живот, тъй като аз не съм Деламиър, не и по начина, който е от значение. Те просто ми дадоха причина да ги мразя всичките.
— Мисля, че не разбирам.
— Аз съм една от незаконните издънки на херцога, дявол го взел! Майка ми е една от прислужниците в дома!
Французина се обърна и напълни отново чашите. На младата жена й се стори, че го чу да кашля.
— Издънка значи? Имаш предвид незаконно дете?
— Точно така. — Започваше да се вживява все повече в тази измислица. — В продължение на години се отнасяха с презрение и подигравки към мен. Всички знаят, че съм родена незаконно. Мразя ги до един!
— Сега вече става по-ясно. И ти, разбира се, открадна онзи красавец за отмъщение.
— Не съм го откраднала — възпротиви се Индия. — Т.е., не съм го откраднала направо. Първо работих там няколко години.
— Години? А аз тъкмо си мислех колко млада изглеждаш.
— Е, на мен ми се сториха като години — отвърна твърдо лейди Деламиър. — И в известен смисъл конят е мой, заради връзката, която съществува помежду ни. Освен дъщерята на херцога само аз мога да го яздя. Така че, все едно че е мой.
— Осмелявам се да кажа, че съдията няма да го види в съвсем същата светлина — заяви сухо нейният похитител.
— Какво знае за съдиите и съдилищата обесник като теб?
— Само това, че ми създават неприятности. — Французина направи рязък, пропъждащ жест с ръка. — Но ти ме постави пред дилема. Не мога да те пусна да си вървиш безвъзмездно. Екипажът ми очаква това, разбираш ли, тъй като аз съм изключително кръвожаден. — Вгледа се замислено в нея. — Трябва да поддържам репутацията си.
— Не очаквай предложения от мен — заяви начумерено Индия. — Ще трябва да изобретиш ужасните си мъчения без моя помощ.
— Ужасни мъчения? Да, струва ми се, че удари сляпото. О, май беше кьоравото? Вашият английски език е толкова гаден.
— Не толкова гаден, колкото си ти, подлецо! — озъби се лейди Деламиър. — Пусни ме да си вървя и след това и двамата ще се почувстваме много по-добре, уверявам те.
За миг на лицето му се появи нещо.
— Уви, не мога да ти направя тази услуга, мила моя. Заради хората ми, нали разбираш. Ще станат доста неприятни, ако изгубят подобен улов.
— Дано ги отнесе дяволът тези твои хора!
— Аз самият си помислих същото. Изненадващо е, че мислите ни са едни и същи. Сигурна ли си, че никога досега не сме се срещали?
— Да не ми да намекваш, че мисля като някой главорез и крадец? Ще ти откъсна езика заради тези думи!
— Но ти нямаш нито пистолет, нито нож. Време е да научиш урока за това, да не сипеш закани, които не можеш да изпълниш.
Индия вдигна една от празните чаши.
— Не, сега ти ще понаучиш нещо за заплахите, Французино!
— О? Да не възнамеряваш да ме удавиш в собственото ми вино? — попита нехайно пиратът.
— Не, възнамерявам да си тръгна. Незабавно.
Едната черна вежда пред нея се изви.
— И как ще го направиш?
— Ти ще ми отвориш вратата.
Капитанът се изсмя тихо.
— Тук грешиш.
— Нима? — Лейди Деламиър удари чашата в ръба на скрина и я счупи. Насочи острите стъкла към своя неприятел и започна да го изтиква заднишком към вратата. — Не ме е страх да ти прережа врата, предупреждавам те. — Сега гърбът му вече бе опрял в стената, а оръжието на неговата нападателка — току до гърдите му. — Е?
— Много съм любопитен да видя как ще ми прережеш гърлото — отвърна хладно мъжът, сякаш ставаше дума за предимствата на нов моряшки възел.
— Дяволите да го вземат, не те лъжа. Ще го направя, кълна се.
— Аз съм на твое разположение, англичанке.
Индия промърмори нещо под носа си, затвори очи и атакува. В същия миг усети ръката му върху китката си. Чу, как съперникът й изпусна бързо въздуха от гърдите си, когато издърпа стъклото от пръстите й.
Отвори очи и зина. Върху ризата му имаше около пет сантиметров разрез и сега оттам капеше кръв.
— Виж само какво ме накара да сторя! Защо трябваше да мърдаш?
— Хиляди извинения — отвърна сухо пиратът. — Но това е просто една драскотина.
— Драскотина? Кървиш като заклано прасе!
— Ба, веднъж трябваше да се справя с десет северноафрикански кораба, които налитаха като силен тропически вятър. Трябваше да се бия едновременно с двайсет човека, без да имам каквото и да е оръжие, докато накрая цялото ми тяло плувна в кръв.
— На брега на Северна Африка ли? — попита лейди Деламиър, заинтригувана против волята си. — Веднъж с баща ми минахме оттам, когато търсехме изгубения град Дидо от „Енеидата“. Картаген, както знаеш — добави тя и после се намръщи. — Вероятно не знаеш. По пътя в продължение на три дни ни преследва пиратски кораб.
— В такъв случай имаш късмет, че все още си жива — отвърна мрачно Французина.
— В крайна сметка се оказа, че е английска фрегата, изпратена да ни защитава. Запознах се с капитана в Кадис и той си въобрази…
Младата жена спря да говори внезапно и се изчерви.
Пиратът постави длан под брадичката й и я накара да вдигне лице, като оглеждаше алените й бузи.
— Да, малката? Какво си въобрази той?
Гласът му бе опасно мек.
— Той… имаше слабост към мен. Беше много глупаво от негова страна, тъй като тогава бях само на тринайсет години.
— И какво стана с този груб капитан и с глупавата му слабост?
— О, той не беше груб. Беше много красив, всъщност, а обноските му бяха изключително елегантни. Семейството му също бе уважавано. От Бъркшир, струва ми се.
— Да, да — прекъсна я студено Французина, — но какво стана с твоето преследване?
— О, нямаше никакво преследване. Баща ми му каза, че не мога да се омъжа преди да стана поне на трийсет години, тъй като му бях много необходима за неговите изследвания. Макар и да съжаляваше, капитанът се оттегли. Разбрах, че вече имал пет сина.
Пръстите на пирата пуснаха брадичката й.
— Ако питаш мен, тази слабост ми се струва от доста незначителен характер. Ако изпитва истински чувства, един мъж никога не би бил отпратен така лесно. Можел е да те отнесе на кораба си, да те отвлече и после да постигне своето. След което щеше да бъдеш негова завинаги.
— В живота не става така — рече напрегнато младата жена. В гласа й прозвуча лека тъга. — Само в поезията и в книгите. Не, животът е… — Въздъхна и сведе поглед към гърдите му. — Много по-
