Погледът на пирата стана безмилостен.
— Кажи на нашия приятел от Уайтчапъл, че ако отново се покаже в тази част на реката, ще обръсна мръсните му уши от не по-малко мръсната глава. С онзи с диамантите ще се видя след десет минути.
Помощникът му се подсмихна.
— Други заповеди?
— Само още една. Вратата на моята кабина остава заключена, каквото и да стане. Разбра ли?
— Да. Но ще си имаме неприятности — заяви мрачно жилавият моряк. — Ще видите. Това е толкова сигурно, колкото че духа вятър от изток и привечер се спуска мъгла.
Един час по-късно Индия лежеше в очакване на капитана, притиснала към гърдите си последното чекмедже от скрина.
Когато от другата страна дръпнаха резето, тя се прицели натам, откъдето трябваше да се покаже главата на пирата.
И едва се удържа, когато на входа се появи Фрогет.
— К’вото и да правите сега, мис… — Старецът се изкашля. — Ъъ, Джеремая.
Някой го блъсна в кабината и резето падна зад него.
— Опитах да избягам! Направиха ли ти нещо, Фрогет?
Конярят огледа разхвърляните върху скрина географски карти, изпочупените стъкла по пода и разхвърляното легло.
— Не, отнесоха се доста добре към мен. Както и към белия ви кон. Но к’во, мътните го взели, е станало тук? Да не би Французина…
— Не — отвърна припряно младата жена. — Не, че не е искал. И не, че няма да опита отново — добави унило тя. — Арогантната змия знае, че съм жена, Фрогет. И, кой знае откъде, знае и че съм Деламиър. Трябва да избягаме.
— А к’во стана с великия ви план да получите информация от Французина? Казах ви к’во ще стане, нали? Дяволии и детинщини и в резултат сме затворници насред проклетата река, без никой дори да знае, къде сме отишли.
Индия въздъхна.
— Беше прав, Фрогет, признавам.
— Този Французин е хитър, за туй спор няма. Вижда всичко, макар да се прави, че не вижда. И през цялото време колкото щеш лоши хора влизат и излизат. — Погледна към лейди Деламиър, която потъркваше болезненото си бедро. — К’во е туй?
— Нищо. Нараних се, като паднах върху парче стъкло.
— Не знам кой е по-опасен — вий или тоз’ пират — промърмори старецът.
— Престани с тези мрачни приказки и ми помогни да измислим как да се измъкнем оттук.
— Май ще трябва да използвате камъка, който криете.
— И аз си мислех същото. Жалко, че ще го пропилеем така.
— Още по-жалко ще бъде, ако не го пропилеем — заяви мрачно конярят. — Не ми се ще да остана тук, докато изгния. Или дори още по-лошо.
Младата жена въздъхна.
— Струва ми се, че си прав. Но той не трябва да разбере, че диамантът е тук, иначе никога няма да ни пусне. Ще му кажа, че е скрит на брега. Ще трябва да ме изпрати да го потърся, а аз ще настоя да дойдеш и ти. После ще избягаме.
Старият коняр погледна към небето.
— Господ да ни е на помощ, ако това е планът ви.
— Имаш ли предвид нещо по-добро?
Фрогет се намръщи.
— Както виждам — не. Така че ще трябва да се задоволим с този. — Индия се приближи до вратата и почука силно. — Ей вие там! Доведете капитана и то по-скоро!
— Става въпрос за момчето, капитане. — Пъркинс се приближи до Французина, който тъкмо слизаше по въжетата на предната мачта. — Момчето, което не е момче — допълни шепнешком той.
— Какво иска пък сега? Може би вана и топла храна? Или представяне в царския двор?
— Иска вас.
Пиратът се подсмихна.
— Човек може само да желае подобно нещо, Пъркинс.
Младият мъж извика някаква заповед към един от членовете на екипажа и трепна, след като скочи на палубата.
— Отново сте си наранил рамото.
— Дреболия. — Французина погледна намръщено своя помощник. — Какво иска моят пленник от мен?
— Не ми каза. Но може би първо шъ е по-добре да съ видите с един човек на име Фрейзиър, който таман пристигна от Лондон. Рече, че го изпратил някакъв бижутер от „Братя Париш“ и че носел важна информация. Свързано с диаманти — додаде морякът.
— Покани го на кораба.
Разговорът се водеше между две навити на руло въжета и купчина разкъсани платна. Французина нямаше доверие на своя посетител, мургав мъж, който като че ли се интересуваше повече от „Циганката“, отколкото от дискусията.
— Споменал сте за някакви диаманти.
Лондончанинът измъкна от ботуша си нож и започна да си играе със сребърната му кания.
— Чух, че търсите хубави камъни. Много специални.
— Възможно е.
— Тогава аз имам онова, което търсите. Диаманти, каквито никога досега не сте виждали.
Французина присви очи.
— Кога мога да ги видя?
Вдигане на рамене.
— Може би утре. Може би идната седмица. Въпросът е доста… деликатен.
— По дяволите деликатността. Имате ли скъпоценности за продажба или нямате?
— Няма защо да се ядосвате. Нали съм дошъл тук? Ще ви уведомим, когато са готови да бъдат показани. Но заплащането е в злато в момента на продажбата. — Погледът му стана суров. — И никакви въпроси, ясно ли е?
— Ще се уверите, че плащам по-добре от който и да е друг. И не ме интересува много кой е бил последният собственик на камъните.
— В такъв случай ще бъде истинско удоволствие да въртим бизнес с вас. — Фрейзиър се изправи и прибра ножа в ботуша си. — Ще ви съобщя, когато дойде време да се срещнем.
— Аз съм зает човек. Откъде ще разбера кога да ви очаквам?
Посетителят се усмихна.
— Няма да разберете. Между другото, изглежда, че държите здраво юздите на вашия екипаж, капитане.
Французинът се намръщи; той също бе чул приглушените викове от другия край на палубата. Погледна натам и видя, че половината му хора се бяха струпали край стълбата, водеща до неговата кабина.
