— Или може би имате проблем с някой от човешкия си товар? — Лондончанинът присви очи. — Може би това е слабоватият юноша с червеникави коси, яхнал най-хубавият кон, който е виждан някога по тези бедни места?
— Какво имате предвид?
— Какво имам предвид ли? Че неотдавна са видели в Лондон млад джентълмен, отговарящ на това описание, който опитвал да продаде най-прекрасния розов диамант на света. Любопитно, не мислите ли?
Пиратът се облегна на перилото на палубата.
— Именно любопитството убило котката от вашата английска приказка, n’est-ce pas6? По-добре не я забравяйте.
Тъй като виковете се засилиха, Фрейзиър се приготви да си тръгва.
— Само не се забърквайте със съдията заради убийство — присви устни той. — Или противоестествени деяния.
Намръщен, Французина изпрати с поглед своя посетител, който прекоси наперено палубата. Нещо в този човек го дразнеше, но ако предложението му беше истинско, то можеше да се окаже от изключителна важност. Трябваше да планира внимателно действията си.
Но първо трябваше да се справи с една викаща, непослушна англичанка.
Щом видяха, че капитанът им се приближава до своята кабина, хората му побързаха да се разпръснат.
— Какво става тук, дявол да го вземе? — изръмжа той.
— Момчето, капитане — отвърна услужливо някой. — Шъ му дръпнете още един бой, нали?
Пиратът се намръщи още по-заплашително.
— Гледай си твойта работа!
— Да, капитане.
Пред самата каюта виковете бяха оглушителни. Французина отвори вратата.
— Престани да крещиш!
— Крайно време беше да се появиш!
Младият мъж не й обърна внимание. Погледна към коняря и посочи към изхода.
— Вън.
— Ама, само чуйте какво…
— Не поставяй на изпитание търпението ми, старче — озъби се Французина.
— Върви, Фрогет. Аз не се страхувам от тази змия.
Възрастният човек погледна двамата ухилени моряци, които чакаха да отведат.
— Сигурен ли си, ъъ, Джеремая?
Конярят излезе. Капитанът изчака, за да заключи вратата и пристъпи към своята пленница.
— Назад.
Индия измъкна едно чекмедже от скрина.
— Не вярвам, че ще го направиш, ma mie7.
В същия миг се приведе; чекмеджето прелетя над рамото му и се блъсна в стената. Най-хубавият му рог с барут и четирийсетте железни куршума за пистолет се разпиляха по пода.
Младата жена се хлъзна на металните топчета и политна обратно към леглото.
— Н-не се п-приближавай. Иначе ще се развикам отново. А после ще ти счупя врата.
Пиратът беше точно зад нея. Пръстите му се плъзнаха нежно по врата й.
— Наранила си собствения си врат, малка глупачке.
— Нищо ми няма — отвърна напрегнато лейди Деламиър.
Грубите му пръсти действаха като мехлем на наранената й кожа. А после устните му погалиха ухото й.
Пленницата преглътна, почувствала по краката й да се надига топла вълна и малко по малко да се придвижва все по-нагоре и по-нагоре. Гърлото й пресъхна. Опита да се освободи от него.
— Не прави повече това.
Младият мъж се взря в пулсиращата вена на шията й и я погали с цяла длан.
— Защото те е страх от мен ли?
— Не — излъга Индия. — Просто… просто не ми е приятно някой да ме мачка, пъхнал език между устните ми, докато… ъъъ… студените му пръсти бърникат навсякъде.
— Кой е правил така?
Гласът прозвуча ядосано и рязко като изстрел.
— Порядъчно много, струва ми се. — Повдигна рамене. — Не мога да си спомня.
— Позволявала си на тези избесили с подобни на копита ръце да вършат подобни неща?
— Просто бях любопитна. Исках да науча някои неща за живота — отвърна раздразнено младата жена. — Какво те интересува това?
— Какво си искала да научиш?
— Как би се почувствала… т.е., дали бих познала, ако… — Не довърши мисълта си, неспособна да я изрази с думи. — О, ти си само един пират. Как би могъл да разбереш?
— Може и да мога — отвърна с кадифен глас той. — Може и да успея да отговоря на твоите въпроси. — Дланите му се плъзнаха в косите й. — Искаш да знаеш, дали някой мъж може да те накара да изпиташ страст, нали? И дали ти можеш да предизвикаш същото у него.
— Глупости — отсече рязко лейди Деламиър. Но въпреки това не помръдна. Горещата вълна бе стигнала до коленете й и по всичко личеше, че ще продължи нагоре. — Просто, с тези вечни пътувания, тъй като баща ми непрестанно тичаше подир някое съкровище или ново откритие, така и нямах възможността да… т.е., никога не успях да разбера дали…
— Дали си желана, така ли? Дали видът на устните ти може да накара краката на един мъж да омекнат от желание? Дали докосването на прекрасната ти гръд няма да възпламени слабините му?
— Не! Никога не съм казвала…
Но вече бяха стигнали прекалено далеч. Пръстите му бяха вплетени в косите й, а тя се бе притиснала към напрегнатото му тяло.
— Да ти отговоря ли сега, ma belle8? Да ти кажа ли, че можеш да намериш отговора на твоите въпроси тук, в моето тяло? — промълви дрезгаво Французина.
Хиляди въпроси преследваха Индия, въпроси, които не бе успяла да проучи с Девлин преди да тръгне за Ватерло. Имаше още нещо, което я измъчваше дори повече от тези въпроси. Младата жена настръхна.
— Пусни ме.
— Нали искаше отговори?
— Не от теб.
— Ти ме желаеш. Кръвта ти вече реагира на допира ми.
— Не!
— Можеш да получиш веднага отговорите си. Целуни ме и ги прочети на устните ми.
Лейди Деламиър не можеше да помръдне, хипнотизирана от пламенния му поглед, от дрезгавия му глас, изпълнен със страст. Тя изпитваше желание, горещо и сладко.
Към един непознат. Към един пират.
Към някакъв негодяй от най-долен тип.
А тя…
Тя го желаеше, желаеше да почувства устните му върху устата си, дланите му върху голата си кожа.
Опита да се отдръпне, но Французина се изсмя мрачно и я притисна още по-силно към себе си. Светлината на свещта се отрази в златната халка на ухото му. Замахна ядосано, с трепереща ръка.
Но пръстите й срещнаха само гореща плът.
— Не! — възкликна тя, докато желанието препускаше в кръвта й. — Не с теб!
Смехът му отекваше в ушите й. Мазолестите му длани се плъзгаха по хълбоците й. Двамата се сляха, твърдото с горещото, мъжа с жената, както се бе дарявала любовта откакто свят светува.
Пръстите му масажираха напрегнатите мускули на гръбнака й, после преминаха към ребрата. Индия
