— Гледам. — Гласът й беше дрезгав. — Как се случи това?
Пиратът повдигна рамене.
— Стана… отдавна.
Потърка брадата си, която бе започнала да го сърби от солената вода. Лейди Деламиър го изгледа странно.
— Не искаш ли да говориш за това?
— Не.
Отговорът прозвуча безжизнено. Неумолимо.
— Кога?
Тя се обърна, за да гледа силните очертания на гърдите му, когато той съблече мократа си риза и я простря на дървения сандък пред огъня, за да съхне.
Младият мъж въздъхна.
— По-късно, anglaise. Ти също трябва да махнеш тези мокри дрехи.
На лицето й се изписа напрежение.
— Трябва ли? — попита едва чуто тя. — Когато съм сама с теб, с един пират? Абсолютно непознат? Това би ли ти доставило удоволствие, капитане?
— Ако исках да се отнеса варварски с теб, anglaise, щях да съм го направил отдавна — отвърна сухо Французина.
— Да, можеше да го направиш. И точно това ме измъчва. — Пръстите на Индия се плъзнаха по твърдите мускули на гърдите му. — Харесва ли ти това?
Капитанът се намръщи.
— Би могло да ми хареса.
— А това?
Сега дразнеше стегнатия му корем. Към слабините му все едно че плъзнаха мравки.
— Не — излъга младият мъж.
— Наистина.
Усмихната, лейди Деламиър плъзна длан към тъмните петна на брадата му. И тук отскочи рязко.
Французина се изправи до седнало положение с вик.
— Какво, в името на всичко свещено, беше това?
Но Индия почти не го чуваше. Тялото й беше напрегнато като струна, пръстите й стискаха здраво.
Нещо тъмно и твърдо.
— Това беше, задето ме лъга — заяви задъхано тя и разтвори длан; в нея имаше кичур черни коси. — Загубен, загубен глупак такъв! — извика тя.
На мъжа, чиято изкуствена брада бе започнала да се разлепва от солената вода.
На мъжа, чието рамо все още го болеше, както бе казала Алексис.
На своя съпруг.
— Нима мислеше, че ще скриеш истинската си самоличност от мен, Девлин Карлайл? Помня всеки сантиметър от тялото ти и винаги ще го помня. А сега искам истината. До последната думичка!
Херцогиня Кранфорд ходеше напред-назад из слънчевата си оранжерия, а Бийч я следваше разтревожен.
— Къде може да е отишло пък сега това невъзможно създание? Отивам при приятелка за една нощ и като се връщам, заварвам цялата къща в пълен хаос. Какво е станало тук, Бийч?
— Тя не се върна снощи, ваше височество, а днес също няма и знак от нея.
Бастунът на възрастната жена удари по пода.
— Ако бяхме в Норфолк, нямаше да се притесня. Там Индия може да си се разхожда, ако иска, свободно като Луна. Но това е Лондон…
Херцогинята започна отново да крачи.
— Ваше височество. — Икономът се изкашля. — Има още нещо, страхувам се.
— Какво е пък то?
Верният слуга бръкна в джоба си и извади кичур тъмночервеникави коси.
— Отрязала си е косата? — Лейди Кранфорд се намръщи. — Какво, за Бога, е намислило това момиче?
Внезапно замръзна. Не, внучката й не би отишла така далеч, та да продължи онзи маскарад с обличането на мъжки дрехи. Отказваше да повярва на подобно нещо. Но в този момент се сети, че Индия се държеше много странно, откакто в столицата се бе появил лорд Торнуд.
Херцогинята присви очи. Между двамата определено летяха искри, а където имаше искри, обикновено имаше и огън.
— Моля да ме извините, ваше височество, но намерих също така и това, пъхнато в чекмеджето на мис Индия.
Икономът държеше смачкано парче хартия. Старата жена го разгъна и пребледня.
„СТОЙ ДАЛЕЧИ ОТ ВОКСХОЛ
ИЛ’ ШЪ СЪЖАЛЯВАШ“
— Това пък беше полускрито под пердето в стаята й — продължи да обяснява нервно Бийч. — Открих го преди около час.
Съдържанието на втората бележка беше дори още по-лошо. Неравните букви очевидно бяха написани в момент на гняв. „Махай съ от Лондон ил’ шъ умреш“ — прочете лейди Кранфолд.
Стисна листчето така силно, че кокалчетата на пръстите й побеляха, и погледна към своя иконом и приятел.
— О, Бийч, в каква опасна история се е забъркала пък сега малката глупачка?
— Готово.
Мъжът вдигна поглед от огъня, който придаваше меден оттенък на лицето му.
— Товарът на сигурно място ли е?
— Точно както желаехте.
— А местонахождението?
— Точно както посочихте. На място, където… ъъъ, товарът… няма да привлича вниманието. — Хелена Марчмънт се намръщи. — Ами Торнуд? Какво ще стане ако…
Събеседникът й се усмихна студено.
— Торн не представлява опасност за нас, при положение, че е изгубил паметта си. А и аз ще се оправя с него дълго преди да се е върнала.
— Но какво ще стане, ако той…
— Забрави за Торн — прекъсна я грубо човекът пред камината. После се обърна. — А сега ела тук.
Вдовицата мачкаше широкия колан на роклята си.
— Но минал е само час откакто…
Той прекоси стаята и вдигна полите й, като не й даде възможност да довърши.
Миг по-късно тъмнината се изпълни със страстния й смях.
26
Мъжът, с останала половин брада на лицето, мъжът, който беше нейният съпруг, остана като вкаменен.
— Как разбра? — попита най-после дрезгаво той.
