— Не разбрах… в началото. Добре си изигра проклетия маскарад, но белегът ме учуди. И тогава всичко си дойде на мястото. Много ти подхожда ролята на пират.
— Имам доста голяма практика.
— Но защо, Дев? Защо не ми каза? В каква опасност си въвлечен?
Торн стисна челюсти.
— Струва ми се, че трябва да разбъркаш огъня.
— Не мисли, че ще се отървеш от въпросите ми, Дев! Отвлече мен и коняря. Освен това имам силно подозрение, че индиректно излагаш трите деца на голяма опасност. Искам да знам защо.
Младият мъж наблюдаваше играта на пламъците, потънал в размисли за диаманта, който можеше да промени историята на цяла Европа.
— Заради едно съкровище от диаманти, Индия. По-точно — заради кралски откуп, императорски откуп. Един луд може да възвърне властта си, ако го оставя да се изплъзне между пръстите ми. Отново — добави горчиво той.
— Да не би да говориш за диаманта, който намерих във Воксхол?
— За него и за много други. Заклел съм се да пазя тайна и не трябваше да ти казвам дори това, но, колкото и да не ми допада, сега и ти, и децата сте въвлечени в по-голяма или по-малка степен в тази история. Тези камъни са част от личната колекция на Наполеон, но след Ватерло изчезнаха, макар моята задача бе да се погрижа това да не става. Докладите, които получаваме сега, показват, че ще бъдат внесени съвсем скоро в Англия. Аз трябва да ги открия… както и онзи, който стои зад тях.
— Значи Девлин Карлайл се е превърнал в известния главорез, речния пират, известен като Французина. — След кратко мълчание младата жена кимна. — Много умно, Девлин. Поздравявам те.
— Така ли? Повечето жени вече щяха да са одрали кожата от гърба ми, а после щяха да изпаднат в изпълнена с крясъци истерия. Не си ли ядосана?
— О, дори съм бясна. Вбесена съм, задето си ме лъгал и задето изложи на опасност тези деца. Но като пират имаше изключителен успех. — Погледът й потъмня. — Изключителен успех.
— Ела при мен, ma mie.
Лейди Деламиър усети, че косъмчетата на тила й настръхват. Сърцето й бавно се изпълни с нежност.
— Не, не мисля, че ще го направя. Не и преди да се убедя, че помежду ни няма нищо друго, освен истина.
— Може би съществуват различни истини, Индия. Може би има истина, която се предава само от сърце до сърце, от тяло до тяло. В противен случай думите могат лесно да бъдат изопачени.
— Имаш отговор за всичко, нали? Няма значение дали си Девлин Карлайл, завърналият се герой от войната, или прочутият пират по река Темза! — Приближи се до единствения прозорец на колибата и се загледа навън. — Все още се бият — заяви след малко тя, като наблюдаваше фигурките, които тичаха и скачаха по палубата на „Циганката“.
— Ще се бият така до сутринта. Имат нужда от някакви развлечения, бедните, защото животът по реката е много мрачен. Малкото, които останат призори, ще отворят буретата с ром и изведнъж ще се превърнат в най-добри приятели. Така върви животът по реката.
Лейди Деламиър се обърна бавно.
— А какво ще стане с нас, Дев? Можем ли да бъдем най-добри приятели? Оженихме се набързо и слепешката, заплашени от надвисналата сянка на войната. Обикнахме се дори още преди да се опознаем. Бяхме млади, не се познавахме и имахме да научим толкова неща… но нямахме време да го сторим. А след това ти се появи, изгубил паметта си. — Лицето й замръзна. — Но това също беше лъжа, нали? В действителност помнеше. Това е било просто друга част от маскарада.
— Трябваше да го направя, Индия. Само така можех…
Младата жена се завъртя, стиснала длани.
— Как го правиш? Как успяваш да лъжеш с такава лекота? Как можеш да извърташ истината отново и отново, за да отговаря на нуждите ти?
— Това не са моите нужди, Индия, това са нуждите на Англия. Това е заради теб, заради мен и заради всеки, който загина при Ватерло. Това е за доброто на всяко дете, за да има надежда за един свободен и сносен живот на английска земя.
— Много красиви слова, Девлин. За мен обаче всичко е много по-просто. Единственото, което виждам аз, е мъжът, който ме излъга и ме предаде, макар аз да го обичах толкова много, че…
Индия се обърна, като опитваше да задуши риданията си.
Торн прекоси стаята и я притисна в обятията си. Вплете длани в косите й.
— Ти ми даде сърцето си. Даде ми вярата си. Не заслужавах тези съкровища. — Бавно сведе брадичка, докато накрая я подпря на върха на главата й. — Но нещата бяха различни преди Ватерло, аз също бях друг, Индия. Това не беше лъжа. Аз никога няма да мога да стана отново такъв, какъвто бях. Така, както и ти самата си се променила, след като си видяла ужасите на войната. Именно затова трябва да сторя всичко възможно, за да не дам шанс на Наполеон някога отново да причини подобно нещо.
— Ами ние?
Ръцете му я стиснаха по-силно, а дъхът му излезе във вид на горчива въздишка.
— Обичах те тогава. Трябва да ми повярваш.
— А… сега?
— Сега не съм сигурен, че изобщо мога да обичам когото и да било. Трябва да защитя три деца, които разчитат на мен, но до този момент съм оплескал напълно работата, както сама отбеляза. И мисля, че за малкото дни, откакто те познават, и тримата те обикнаха много повече, отколкото ще обикнат някога мен.
— Това не е вярно! Андрю те боготвори, а Мариан чака, затаила дъх, поне една похвала от теб. Ами Алексис? Понякога си мисля, че това момиченце е най-мъдрото човешко същество, което съм срещала — завърши тихо лейди Деламиър.
— Странно, но аз чувствам същото. Все едно че може да гледа през теб и да вижда и най-скритите ти мисли. Но днес едва не се приземих по гръб върху палубата, а и рамото ми не е… не е в най-добрата си форма. Това едва не коства живота и на двама ни. — Въздъхна. — Онова, което искам да кажа, Индия, е, че не можем да се върнем назад. Може би ти никога няма да се върнеш. А може би на мен ми е по-трудно да бъдем приятели, отколкото да бъдем любовници. Но аз го искам. Ревнувам, когато се смееш в компанията на Мънктън или Пендлуърт… и особено на арогантния Конър Маккинън.
Младата жена се обърна бавно; в очите й имаше особен блясък.
— Конър Маккинън ли? Ревнуваш от него?
— Исках да му откъсна пръстите, става по става, когато ти помогна да се качиш в каретата. А когато те видях да вдигаш глава и да му се усмихваш по онзи слънчев начин, който никога не успях да… — Дланите в косите й се притиснаха още по-силно към главата й и бавно я натиснаха назад. — Искам също така и това. Дяволски алчно е от моя страна, знам, но искам отново всичкия огън и лудост, които преживяхме в Брюксел. — Гласът му притихна. — Искам всичко, дявол да го вземе. Сляпо и страстно. Безгранично страстно. — Изгаряше с поглед стройното й тяло, изписано ясно в мократа батистена риза. Притисна я към тялото си, почувства ударите на сърцето й в гърдите си. — Е?
Мълчание.
— Ще ми отговориш ли някога през този век или възнамеряваш така да си отмъстиш за моето предателство?
— Размишлявам. — Ръката й се насочи към бузата му. Прокара пръст по извивката на ухото му. Когато се притисна още по-силно към него, по тялото му премина тръпка. Индия присви очи. — Как да съм сигурна, че няма да ме излъжеш отново? Защото това е моето условие, Дев. Край на лъжите. Край на премълчаванията. Така живеят Деламиърови. Така живея и аз.
Карлайл я съзерцаваше; сърцето му биеше до пръсване, кръвта му вреше. За момент не можеше да мисли за нищо друго, освен за перспективата да я почувства съвсем гола под себе си.
Вместо това си пое дълбоко въздух и отпусна ръце по гърба й, като се опиваше от дъха й и от допира на тялото й.
Може би в крайна сметка именно това беше усещането от завръщането у дома?
