Той прекоси тъмното помещение с една-единствена свещ в ръка. Лицето му бе същото, което детето бе виждало толкова често в сънищата си, ярка маска с дълъг остър нос и, разбира се, изпъкналият белег на едната буза. Алексис и преди бе виждала подобна маска; носеха я пътуващите улични танцьори в Европа. Но мъжът, който я бе сложил сега, беше убийствено сериозен.
И тогава дъхът й секна. В мрака край него Алексис забеляза леко движение, студените извиващи се форми на хора.
Сивите хора.
Хората, които бяха умрели.
Те се увиваха около гърдите му, пръстите им мушкаха очните му орбити и стискаха гърлото му. Момиченцето разбра, че това бяха убити от него хора; те го бяха наобиколили, в очакване на смъртта му.
Алексис отстъпи ужасена. В този момент студената стая се изпълни от ледения му смях.
— Значи започваш да показваш някакъв страх, а? Това е добре, глупаво момиче. — Гласът му загрубя. — Къде е лейди Деламиър?
Малките ръчички стиснаха по-здраво куклата.
— Не знам. Замина някъде.
— Наистина. — Изсмя се тихо. — Но отговорите ти не са ни нужни. Ти си ни необходима, тъй като ти ще привлечеш насам твоя грижлив настойник и авантюристичната лейди Деламиър. И тогава всичко, което искаме, ще бъде наше.
— Не го прави! — Детето наблюдаваше с широко отворени очи как сивите сенки се извиват и трупат около човека с маската. — Точно в този момент те те очакват. Ако се промениш, ако им говориш мило, може и да си отидат.
Знаеше, че това не е вярно, но чистият й дух се бунтуваше срещу гледката на подобно зло. Трябваше някак си да опита да промени ужасяващата му съдба.
Похитителят й обаче само отметна назад глава и се засмя.
— Мило ли? — изсумтя той. — Да не си губя времето, да си върша работата и да не задавам въпроси ли? — Наведе се пред нея; на светлината на свещта маската му се бе превърнала в ужасна безформена, фантастична форма. — Но аз няма да чакам повече, скъпа моя. Ние почти спечелихме играта. Единственото, което ни е нужно сега, е диамантът, и твоят приятелка, лейди Деламиър, скоро ще ни го донесе. Благодарение на теб.
Алексис отскочи назад, по-далеч от сивите хора. Броят им се увеличаваше с всяка следваща гневна дума на нейния похитител. Но тя знаеше, че нямаше как да го накара да й повярва.
Не и преди да е станало прекалено късно.
Можеше само да го наблюдава ужасено, притиснала куклата към треперещото си телце; Той затръшна вратата зад гърба си и започна да се отдалечава, съпроводен от затихващия си смях.
Минаваше полунощ, когато херцог Уелингтън взе палтото си и се приготви да си тръгва. Огледа напрегнатите лица пред себе си и кимна.
— Сега вече сме близо до развръзката. Ще открием момиченцето, а чрез него — и останалото от този варварски заговор. Междувременно хората ми са на твоите заповеди, Торнуд. — Обърна се рязко, както бе правил под огъня на оръдията, и посочи към своя секретар. — Моята дясна ръка, Стивънс.
И с тези думи си тръгна.
Градът утихваше постепенно. Каретите ставаха все по-редки, вече почти не се чуваха стъпки и нощта притихна така, както изобщо можеше да притихне в един неспокоен гигант, какъвто бе Лондон.
Девлин стоеше в кабинета си и наблюдаваше как последните искрици проблясват и умират в камината. Не можеше да спи. Не можеше да прави планове. Единственото, за което можеше да мисли, бе лицето на Алексис, бледо и ужасено някъде в нощта.
Това видение щеше да го влуди. Прокара длани през косите си и настръхна, когато чу някакъв шум край вратата.
Беше Индия; лицето й бе изопнато от напрежение, също както и неговото.
— Не можех да заспя.
Карлайл посочи стола край огъня.
— И аз. Ела при мен. Шери?
Младата жена кимна след моментен размисъл. Но когато той донесе напитката, тя не я пое, само го съзерцаваше безмълвно.
— Девлин, мислиш ли, че те ще…
— Недей. Няма смисъл да си представяш най-лошото. Знам, защото през последния час аз самият не съм правил нищо друго. — Ръцете му стиснаха полицата над камината, кокалчетата му побеляха, а очите му горяха, когато ги сведе към огъня. — Индия, знам, че нямам право да питам това. Всъщност знам, че съм гадняр, щом дори аз го мисля, но… — Вдигна поглед; изражението му бе измъчено. — Мислиш ли, че бихме могли… т.е., би ли могла…
Очите й блеснаха на светлината на тлеещите въглени.
— Кажи го, Дев. Кажи какво искаш от мен.
Не можеше да му помогне, не и сега, не и след всички сенки, застанали помежду им. Този път всичко трябваше да бъде ясно, без никакви недоизказани въпроси.
— Можеш ли да останеш с мен? Само за тази нощ, Индия? Като моя съпруга и любима? Като единственото прекрасно и стабилно нещо в този проклет свят, единственото, което би могло да ме запази да не полудея до утре?
Можеше.
След секунда беше до него. В болезнено мълчание дланите й се насочиха към раменете му, топлото й тяло се притисна в неговото.
„Нека да няма време — молеше се младият мъж. — Да няма време за размисли или спомени. Да няма време за нищо друго, освен за нейната кожа, нежна като розово листенце.“ Всяко докосване до нея едновременно го възбуждаше и изпълваше с отчаяние.
Ръцете й трепереха.
Боже, неговите — също.
Девлин стисна здраво клепачи; допирът на кожата й стопляше кръвта му така, както брендито не би могло да го направи никога. Може би, ако се опиташе с всички сили, щеше да успее да изчисти за малко съзнанието си от мисълта за Алексис, трепереща от студ и страх някъде в нощта.
Но Торн никога нямаше да забрави това. Ниският му дрезгав вик бе като на ранено животно.
Индия го хвана, невъздържана във великодушието си. Нямаше да го изгуби отново, не и след като го бе чакала толкова дълго. През ужасните месеци след Ватерло тя също бе научила много неща, сред които и как да оцелява.
— Слушай, Девлин! Накарай ме да забравя! Направи така, сякаш не сме се разделяли, сякаш е отново пролет и земята под нас е застлана с розови листенца.
Погледът му изгаряше лицето й.
— Ти ми вярваш, нали? Винаги си ми вярвала — заяви учудено той. — Дори когато аз сам не си вярвах.
— Това е друга черта на Деламиърови — отвърна тихо младата жена.
Дланите й се плъзнаха по гърдите му и започнаха да разкопчават ризата. Карлайл разбра, че няма връщане назад.
Двамата бяха прекалено нетърпеливи, за да внимават. Индия се отпусна бавно върху пода, като го дърпаше за ризата върху себе си. Тялото му пламтеше, възбудено до крайност, огънят придаваше червеникави отсенки на кожата му. Торнуд се намръщи, обхвана лицето й в дланите си и се вгледа в очите
