— Ще опитам, стига да зависи от мен. Но в това са замесени и други хора, Индия, и ти ще трябва да приемеш този факт. Тази мисия е от изключително значение. — Внезапно се намръщи. — Като стана дума за измами, ти също има какво да кажеш по този въпрос. Оставила си голяма като тепсия визитна картичка, когато си показвала проклетия диамант из цял Лондон.
— Тъй като ти не благоволяваше да ми кажеш нищо за твоите неприятели, аз реших да ги открия сама. Това бе най-логичното, което можех да направя.
Младият мъж поклати глава, без да откъсва от нея очите си, които се изпълваха с все повече нежност.
— Ти си наистина невъзможна, да знаеш. Твърдоглава, непокорна, чувството на страх ти е непознато. От теб ще излезе много непослушна съпруга. — Придърпа я към себе си и се наслади, когато усети, че тя моментално омекна в ръцете му. — Но най-лошото е, че тази мисъл започва да ми харесва. Всъщност това дори започва да ми се струва най-естественото нещо на света. — Въздъхна. — И, тъй като предпочиташ откровеността, по-добре да ти кажа веднага и това.
Дланите й се плъзнаха по белега на челюстта му.
— Може би е време да опитаме да говорим по друг начин, Дев. По начина, за който спомена преди малко. — Ръцете й се придвижиха нагоре към косата му. — Разговора с тела, за който не са нужни слова.
Погледът на Торнуд пламна.
— Не ме изкушавай, Индия. Прекалено много време измина. В продължение на месеци мечтаех само за това. Без значение къде бях или какво вършех, мислех все за теб, обсебен от тези сладки и опияняващи спомени. Някога бяхме любовници и това ни беше достатъчно. Този път ще бъде по-различно. Това ще бъде доверие, абсолютно доверие и равенство, като приятели. — Усмихна се криво. — Въпреки, че точно сега ми се струва невъзможно да успея да удържа ръцете си далеч от теб за повече от пет минути.
— Аз също не мисля да улеснявам нещата за теб — рече тихо лейди Деламиър. — Защото аз също си спомням, Дев. Същите спомени измъчват и мен.
Дланите й погалиха меките косъмчета на гърдите му. Силно я развълнува фактът, че погледът му потъмня незабавно в отговор.
Навън изцвили кон. Миг по-късно се чуха човешки стъпки. Някой почука на вратата.
— Торн? Дявол да го вземе, там ли си?
Карлайл изруга под носа си.
— Щях да ти кажа, но…
Приближи се до вратата и я отвори. Индия се взря зашеметена в новодошлия, който имаше тъмна коса и ъгловата челюст.
Имаше и лицето на нейния съпруг.
Гледаше Девлин Карлайл… или онова, което приличаше на Девлин Карлайл.
Торнуд се засмя мрачно.
— Запознай се с Джеймс Херингтън, любов моя. Това беше другото, което опитвах да ти кажа.
Младата жена местеше поглед от единия към другия; на лицето й бе изписано изумление.
— Но той… т.е., той изглежда също като…
— Това е целта — отвърна сухо Девлин. Сграбчи двойника си за ръката и го дръпна вътре. — Какво правиш тук? Казах ти никога да не идваш в това скривалище, освен в изключително спешен случай.
— Трябваше да дойда. — Херингтън преглътна мъчително. — Става дума за… за Алексис. Отвлякоха я.
27
Торн се олюля, сякаш някаква невидима ръка го бе ударила.
— Какво?
— Другите две деца са в безопасност, но аз изгу… изгубих Алексис. Точно излязохме от един файтон и тя се сети, че си е забравила проклетата кукла. Хукна след екипажа, преди да разбера какво става, и…
Отвърна встрани поглед и прокара ръка в косите си.
— И никога не излезе от него — довърши сопнато Карлайл. — Това е стар номер, Херингтън. Най- старият, като по учебник. — Закрачи непохватно из стаята, сякаш краката му не можеха да се движат както трябва, после се отпусна върху някакъв чувал, без всъщност да си дава сметка, че е там. — Мили Боже, Алексис. — Покри лице с дланите си. — Алексис, сладката ми Алексис. — След миг стисна юмруци и вдигна отново поглед; този път бе изпълнен с ярост. — Пратиха ли вече съобщение за откуп?
Лейди Деламиър ахна.
— Но, ти разбира се, не можеш да очакваш…
— Напротив, точно това очаквам — отвърна безцеремонно Дев. — След като не успяха да пипнат теб, избраха най-лесния начин. Безпомощно, невинно шестгодишно момиченце.
Скочи на крака и грабна несръчно ризата си; движението показваше колко много го измъчва все още рамото. В това време младата жена взе каната и я изля върху огъня.
— Какво правиш? — попита рязко Карлайл.
— Идвам с теб, естествено.
За момент изглеждаше, че ще започне да спори с нея. Раменете му се опънаха, всяко мускулче бе напрегнато. След това кимна кратко и закопча ризата си.
— Няма да лъжа и няма да казвам, че не мога да те използвам. А те ще очакват въпросният диамант да бъде в теб.
Индия бръкна в ботуша си и извади яркорозовият камък.
— Вземи го — рече тя. — Никога не съм го искала, нито съм възнамерявала да го задържа. Разбира се, че ще го вземеш, ако ще помогне по някакъв начин на Алексис.
Девлин стисна студените, твърди фасетки. За миг ръцете им се срещнаха и пръстите му се обвиха около нейните, а диамантът остана заключен между дланите им. Бавно пое излъчващата се от телата им горещина и им я върна обратно.
— Благодаря, че ми го предлагаш. Благодаря ти и за това, че си точно такава, каквато си.
Нямаше време да си кажат нещо повече. Въпросите им отново щяха да увиснат във въздуха, а бъдещето им щеше да остане неразрешено. Сега назряваше много по-въжен въпрос.
Съдбата на едно дете зависеше от някакъв луд.
След като размени набързо няколко думи с Пъркинс, Девлин се появи отново от „Циганката“, последван от Фрогет. Старецът изглеждаше толкова объркан, колкото и щастлив, че се е измъкнал от пиратския кораб.
Намръщи се на господарката си.
— Какво има, Джеремая?
— Няма нужда от повече преструвки, Фрогет. — Торнуд мина покрай него и продължи нататък по пристана към брега. — Знам всичко за безумния маскарад на твоята господарка, както и тя знае за моя. Но сега няма време за обяснения. Отвлечено е дете и се опасявам, че ще трябва да приложим всичките си умения, за да го освободим. — Погледна към Херингтън. — Къде са другите деца?
— Взе ги херцогиня Кранфорд и ги отведе със себе си в имението си в Норфолк. Настояваше, че това ще бъде най-безопасното място за тях, докато бъде намерена Алексис.
— Вероятно има право — заяви мрачно Карлайл. — Очевидно не мога да осигуря безопасността им в Лондон.
— Какво правим сега?
Джеймс беше пребледнял, изражението му беше олицетворение на чувството за вина и мъка.
— Връщам се в Лондон. И после ще чакаме. Докара ли карета? Лейди Деламиър ще има нужда от…
— Лейди Деламиър няма да има нужда за завръщането си от нещо повече от онова, с което пристигна. Ханибал ще ме върне. По този начин ще пристигнем много по-бързо.
