й.
— Индия? Наистина ли искаш това?
Тя кимна и прошепна:
— Моля те, Дев.
Без да изпуска лицето му от поглед, обхвана възбудения му член в ръката си.
— Боже, Индия. Надявам се, че няма да съжаляваш — отвърна пресипнало младият мъж. Плъзна пръста си в нея и започна да го движи, докато тя потръпна. — Кажи, че няма да съжаляваш.
— Аз… о, Дев…
Удоволствието им нарастваше и заплашваше да ги помете.
Страст, желание и болезнено усещане, че най-после си се прибрал у дома.
— Дев, сега. — Тялото му замръзна над нея; приличаше на изработено от кована мед на светлината на огъня. Разтвори краката й едва когато се убеди, че тя също изгаря от желание.
Искаше я.
Имаше нужда от нея.
Но трябваше да бъде напълно сигурен, че тя също го желае.
Сребристите му очи горяха, когато погали меките розови листенца между бедрата й така, както бе мечтал през всичките самотни нощи на раздялата им. Тялото на Индия се изви към него, търсейки близостта му и тя стисна ядосано юмруци.
— Сега, Дев! Веднага или ще…
Торн затвори очи. Притисна я неподвижно към пода и със стон проникна дълбоко в нея. Тя го обгърна като в коприна, наслаждаваше му се, обвиваше го с неизразима наслада. Той усети като през мъгла как дългите й крака се вдигнаха и се увиха около кръста му.
— Още по-близо, Индия! — нареди гърлено той. — Не ме щади! Не щади и двама ни! Не тази нощ, Принцесо. Тази нощ си ми нужна дива и неутолима.
Ноктите й се впиваха в раменете му, докато цялата се люлееше под неговите тласъци, опиянена от страст.
И толкова дива и невъздържана, колкото само би могъл да я желае.
Това не бе нежно, трогателно притежание. Тази нощ всяко докосване бе диво и грубо, всяка целувка — обезумяла от желание. Нямаше мили слова или приглушен шепот, само трескаво плъзгане на кожа в кожа.
Тук, край гаснещия огън, двамата забравиха за нощта. Създадоха своя собствена зора, в която мислите за войната, за самотата и за ужасеното личице на едно момиченце изчезнаха поне за няколко минути.
Пръстите на младия мъж се бяха вкопчили в косите й. Видя я как извива гръб и чу дрезгавия й вик от удоволствие. Погледът му пламна триумфално, когато тя потрепера и се изви за втори път под него, сплела пръстите си с неговите.
Самотна сълза блесна върху извивката на рамото й. Възможно бе да е нейна, не бе изключено да е и негова… вероятно бе и на двамата.
Но когато Индия отвори очи, в тях имаше обвинение.
— По дяволите честта ти, Дев. Не искам дълг или въздържаност. Искам да бъдеш с мен. Искам да чувствам как горещото ти семе се излива в мен и да знам, че в мислите ти няма място за никоя друга жена, освен за мен. Ако не можеш да ми дадеш това, просто ще трябва да си намеря друг мъж, който…
Той я прекъсна я с проклятия, като продължаваше да стиска бедрата й и да я държи неподвижно — пленница на дивия бяс, който бе предизвикала в него с думите си.
— Никакъв друг мъж. Нито сега, нито когато и да било.
Една цепеница в огъня изпука и се пръсна на хиляди искри.
Очите на лейди Деламиър светнаха.
— Не, така ли?
— Не, дявол да го вземе.
Торн стисна челюсти и се плъзна наполовина в нея.
Тя се изви.
Той не помръдна.
— Не?
Това беше полушепот, полупредизвикателство.
— Не. — Отговорът му бе по-скоро стенание, тъй като Индия се притисна плътно към него, като го призоваваше да се прибере у дома, към зората, която можеха да разпалят заедно. — Никога — добави дрезгаво той и проникна още по-дълбоко.
Младата жена потрепера.
— Не ме… щади, Дев! Не ни щади!
Беше неин пленник; също както тогава, на многолюдната брюкселска улица, когато вятърът бе духнал в краката му глупавата й сламена шапка с копринени ягодки. Както в осветената от луната градина, ухаеща на рози.
— Няма.
И точно така и направи. Тласъците му бяха силни, дълбоки, и всеки един от тях я отместваше по малко върху прекрасния килим. Тя го посрещаше, отговаряше му, подтикваше го.
Допълваше го.
И извика, когато вълната на удоволствието я заля отново.
Погледът й бе замъглен, а ръцете й — сплетени в косите му, когато той на свой ред достигна кулминацията, само секунди след нея.
Дори тогава пръстите му не я пуснаха и тялото му не се отдръпна. Само отпусна бавно глава, после се завъртя на една страна, без да я изпуска от обятията си.
Много по-късно, когато страхът се завърна, когато мисълта за Алексис не можеше да бъде държана повече настрани, той се надвеси отново над нея и телата им се сляха пак, страстно и диво, водени от сила по-примитивна дори от страха.
Краят на лъжите.
Зората на всичките техни „утре“.
И когато най-после заспаха, тя със сгушена върху гърдите му глава, това бе най-естественото нещо на света.
Но даже тогава усещаха неясните сенки, които се промъкваха край тях.
28
Бележката за откупа пристигна призори.
Изборът на времето не убягна от вниманието на Девлин, заедно с думите, простички и същевременно — смразяващи. „Хайд Парк, край река Сърпънтайн. Непосредствено преди зазоряване утре. Лейди Деламиър, носи диаманта — ако изобщо искаш да видиш отново някога момиченцето.“
Дев се взираше в изпомачкания лист; вената на слепоочието му пулсираше учестено.
— Утре — повтори дрезгаво той. — Непосредствено преди зазоряване в Хайд Парк.
Изражението му стана сурово.
Индия наблюдаваше как емоциите изчезват от лицето му, как се превръща в безчувствен войник. Едва в този момент си даде сметка колко много се бе променил нейният любим. Беше скрил от нея и тази част от себе си.
— С Иън ще изберем мястото, което ни дава най-големи предимства. Ще изготвим грижливо плана си… надявам се, че ще успеем да го използваме.
— Надяваш се ли? — попита младата жена.
— Ако имат поне малко разум, похитителите на Алексис също ще съставят някакъв план — обясни мрачно Карлайл.
— А Фрогет ще се крие тук, метър и половина по-вдясно, зад група храсти.
Дев, Иън, Конър Маккинън и Фрогет седяха в кухнята зад Индия, вторачени в скицата, която Девлин бе направил на парка. С „Х“ бе отбелязано мястото, където тя трябваше да чака похитителите на детето. Ако
