къдрици. — Загледа се в младата жена, като примигваше сънливо. — И сега пак е тук. Опитва да ми каже нещо. Нещо много важно, струва ми се, но аз съм толкова уморена… и заспивам…
Очите й се затвориха и главата й се отпусна назад, върху ръката на Индия.
Лейди Деламиър не помръдваше, а сърцето й биеше силно до пръсване. Косъмчетата по тила й бяха настръхнали и имаше странното чувство, че някой я наблюдава.
Което беше абсурд, разбира се, тъй като в стаята нямаше друг освен Алексис, която вече спеше.
Но въпреки всички хладни, разумни доводи, които представяше мозъкът й, Индия стоеше като замръзнала. Сплела длани, тя се молеше да усети усмихнатия дух, който момиченцето бе видяло така ясно.
И докато стоеше до сгушеното до нея дете, иззад един облак се показа слънчев лъч и освети средата на леглото. В същия миг някакъв дрозд запя весело върху едно клонче точно пред прозореца на стаята.
Младата жена не успя да спре топлия поток от сълзи, който потече по бузите й.
— Бабо, може ли да ти задам един въпрос? Един важен въпрос?
Херцогинята вдигна поглед от кошницата, пълна наполовина с рози.
— Разбира се, че може, дете. Да не би все още да се притесняваш заради Алексис?
— Не, това е свързано с мен, бабо. С онова, което чувствах през последните месеци. Трябва да си забелязала.
Старата жена постави внимателно последната роза в кошницата и седна, вперила поглед в лицето на своята внучка.
— Много неща съм забелязала, скъпа моя. Начина, по който не довършваше мисълта си и се заглеждаше в залязващото слънце. Начина, по който се усмихваше, когато някой ти разказваше нещо, но усмивката никога не достигаше до очите ти. Да, много неща забелязах, откакто се върна от Европа. Да не би да си решила най-после да ми кажеш истината?
— Никога не съм можела да крия особено добре тайни, нали? — Миг по-късно Индия се озова в обятията на херцогинята и положи глава в скута й. — О, бабо. Беше Дев, разбира се, само Дев. Когато се запознахме в Брюксел, беше диво, необуздано и прекрасно. А после… — Преглътна риданията си. — После се оженихме. В изпълнените с хаос дни преди Ватерло не беше трудно да се уреди подобно нещо. Знам, че трябваше да ти съобщя, но нямаше време. Той трябваше скоро да тръгне на война и аз не знаех, дали ще го видя отново някога.
— А след това пък беше прекалено късно, за да ни казваш — обади се тихо лейди Кранфолд. — Защото той беше мъртъв, изчезнал при Ватерло. И вместо да отвориш отново раната, ти просто запази всичко в тайна.
Младата жена кимна; лицето й бе пребледняло като платно.
— Но от това не се получи нищо, нали, скъпа? — Баба й се загледа някъде в далечината, като се бореше със собствените си тъжни спомени. — Болезнените тайни никога не ни напускат. Понякога си мисля, че трябва да бъдат споделени, за да изгубят жилото си. — Възрастната жена въздъхна, после повдигна нагоре лицето на своята внучка, за да вижда очите й. — А сега, след като Торнуд се завърна?
— Не знам, бабо. Понякога го обичам. Но сега той е друг човек. Може да бъде толкова студен и тайнствен. Когато е така дистанциран и резервиран ми се иска да го ударя с всичка сила по главата, но един влюбен човек не би трябвало да се чувства така.
Лейди Кранфорд се засмя.
— Много е здравословно, ако питаш мен. Никога не са ме привличали онези превзети госпожички, които се кълнат, че чезнат от любов. Глупост и половина — заяви бойко тя. — Любовта не означава да си придаваме вид на умиращи лебеди. Любовта означава да се борим, да планираме и да израстваме. Време е и двамата да сте го разбрали — додаде херцогинята.
Младата жена избърса очите си.
— Не знам дали ще можем, бабо. Любовта не е винаги нежна или безпроблемна, както си мислех. Какво не ни е наред?
Баба й я потупа по дланта.
— Абсолютно всичко ви е наред.
— Има обаче още нещо, което така и не успях да се накарам да му кажа. А сега може би е прекалено късно.
Херцогинята я погледна и се усмихна.
— Не мислиш ли, че е по-добре да отидеш и да попиташ съпруга си дали наистина е прекалено късно?
Торнуд мърмореше ядосано под носа си, като се въртеше из коридорите. Беше изгубил надежда, че ще открие пътя си из тази огромна къща. Собственото му имение, Торнуд Хол, което се намиране на по-малко от десет мили северно от Суолоу Хил, бе елегантно, но не и наполовина толкова голямо.
Зад гърба си чу тихо покашляне.
— Ако търсите мис Индия, мисля, че е с нейно височество в розовата градина — заяви невъзмутимо Бийч. — Да ви я доведа ли?
— Струва ми се, че това е твое задължение, Бийч. И, ако не се лъжа, ще трябва да раболепнича доста. Трябва да обясня защо не съм бил напълно честен с нея, разбираш ли.
Очите на иконома светнаха.
— Според мен раболепниченето е нещо, което всички мъже от рода Деламиър се научават да правят още докато са малки, милорд. Нещо в жените Деламиър ги кара да го правят. Сигурен съм, че ще се справите прекрасно.
Но когато Девлин най-после намери пътя до розовата градина, Индия вече си бе отишла.
— Не е тук? Дяволска работа!
Херцогинята го изгледа сериозно.
— Изпусна я само за няколко минути, което май ти е обичайна практика, Торнуд. Индия не е като другите жени. Тя е твърдоглава и независима, но душата й е уязвима, а всъщност това е от значение. И аз няма да позволя отново да й бъде причинена болка, чу ли? Без това вече преживя достатъчно — заяви ожесточено лейди Кранфорд.
Младият мъж стисна юмруци.
— Последното, което съм искал да сторя, е да й причиня болка. Дори сега, ако знаех, че за нея ще бъде по-добре да си тръгна, можете да бъдете сигурна, че щях да го направя. Но се надявам отчаяно, че двамата все още имаме някакъв шанс. — Прокара пръсти през косите си; имаше объркан вид. — Предполагам, че думите ми нямат никакъв смисъл.
— По-голям, отколкото можеш да предположиш, хаймана с хаймана. И ако бях разбрала по-рано каква сте я свършили двамата, щях да отида до Брюксел и да ви домъкна тук — рече рязко възрастната жена.
— Вие знаете? Значи ви е казала?
Дев изглеждаше шокиран.
— В нашето семейство нямаме почти никакви тайни едни от други, Торнуд. Ако искате да бъдете един от нас, ще трябва да го приемете.
Карлайл поклати глава.
— Как да бъда един от вас, след като ви измамих по такъв начин? Първо накарах вашата внучка да се съгласи на прибързания ни нелегален брак в навечерието на войната, после изчезнах за толкова месеци.
Устните на херцогинята се разтегнаха в едва забележима усмивка.
— Надали има значение какво мисля аз, по-важно е какво мисли Индия. Не е ли по-добре да попиташ нея?
