те решаха да опитат да я замъкнат някъде другаде, беше изключително важно тя да измисли начин да ги задържи на място.
— Разбра ли? Точно тук до дъба. — Торн потупа надебеления „Х“. — Всичко зависи от това, да успееш да ги докараш тук. — Погледна към своята любима, в очите му проблеснаха топли пламъчета. Ръката му се докосна до нейната за частица от секундата. А след това той отново се превърна във войник, суров и безчувствен. — Ще имаме нужда от две карети, от одеяла и храна за Алексис. Тя сигурно ще е… разстроена.
Никой не се възпротиви на това определение, макар всички да знаеха, че то е изключително меко, сравнено с ужаса, който момиченцето щеше да изпита, докато го освободят.
Ако изобщо го освободяха.
Един час преди разсъмване Индия чакаше край един гигантски дъб в Хайд Парк. По-надолу се виеше Сърпънтайн. Вдясно от нея имаше букет от къпинови храсти. Единственият фенер в клоните на дървото осветяваше бледото лице на младата жена.
Конър и Иън бяха скрити в гъстия листак на дъба, готови да скочат в мига, в който се появи Алексис. Фрогет се бе притаил в гъсталака на метър и половина от нея, а диамантът, яркорозовият източник на всичките им неприятности, лежеше в безопасност в обувката на лейди Деламиър.
Погледът й непрекъснато прескачаше към върха на хълма. Всеки път, когато бе питала за Дев, брат й бе отвръщал шепнешком, че ще дойде по-късно и че не трябва да се тревожи. Погледна смръщено към тъмната сянка на някакво каменисто възвишение. Къде бе Девлин?
През листата се виждаше как първите лъчи на зората осветяват небето на изток. Внезапно зад гърба й се чу шумолене на листа.
— Лейди Деламиър?
Индия се завъртя на пети; сърцето й заби диво.
— Тук съм.
На възвишението се изправи човек; лицето му бе скрито под широкопола шапка.
— Къде е диамантът?
Младата жена опита да преглътне буцата страх, заседнала в гърлото й.
— На сигурно място. Къде е детето?
Мъжът посочи зад гърба си.
— В една карета горе на хълма, където можем да я държим под око. Елате и ще ви я върнем.
Лейди Деламиър поклати глава. Двамата с Дев бяха обмислили грижливо тази възможност. Тя трябваше някак си да успее да убеди този човек да доведе Алексис тук; в противен случай всичките им приготовления щяха да отидат на вятъра.
— Не — отвърна категорично тя. — Тук, на открито. Иначе не мога да бъда сигурна какво ще направите с нея, каквито сте главорези.
Мъжът се приближи още по-близо.
— А аз не мога да бъда сигурен какви приготовления сте направили — изсъска той. — Ако желаете да видите живо детето, миледи, ще направите точно онова, което ви кажа.
Но младата жена вече бе доловила леката неувереност в гласа му. Молеше се нейният тон да прозвучи по-убедително.
— Вие искате диаманта, а аз искам детето. Всички можем да получим какво желаем. Но само тук и сега, докато наоколо няма никой. Колкото по-бързо свършим — добави тя, — толкова по-бързо можете да се измъкнете на свобода.
Мъжът погледна за миг зад гърба си. Индия видя, че направи рязък жест с ръка. След това се обърна и заслиза към нея.
— Добре тогава, но ако си ме измамила по някакъв начин, и двете ще свършите с прерязани гърла — изсъска той.
Единствено с усилие на волята си лейди Деламиър се въздържа да не вдигне поглед към клоните, където бяха скрити Иън и Конър. Коленете й трепереха, но гласът й прозвуча равно.
— Къде е Алексис? Няма да получите нищо от мен, докато не видя детето живо и здраво.
— Ще бъде тук съвсем скоро. Къде е диамантът?
Сега вече той бе близо до дървото. Индия излезе от пътеката, за да пресече пътя му така, че той да се озове точно под мястото, където се спотайваше брат й.
— Ще получиш всичко, което искаш, всичко, което заслужаваш веднага, щом пристигне Алексис.
Вятърът прошумоля в листата; един желъд се откъсна, полетя към земята, по пътя си се удари в един клон и отскочи нагоре. За момент Индия се ужаси, че непознатият ще вдигне поглед, но той само изруга, когато миниатюрният снаряд го чукна по главата.
Тогава се чу сподавен вик и лейди Деламиър видя, че към нея се приближават две фигури. Сърцето й замря, когато разпозна в едната от тях Алексис с увита с парче плат уста.
Мъжът с шапката се приближи още една крачка.
— Вече видя момичето. Сега ми дай диаманта!
Младата жена разбра, че това бе най-опасният момент, момента, в който всички трябваше да действат като един. Внимателно се наведе към земята; всяко движение й се струваше неестествено дълго, тъй като от него зависеше самият живот.
— В ботуша ми е за по-сигурно. Ей сега ще го извадя. Ще ми отнеме само миг.
Предпазливо се отпусна на едно коляно и издърпа мекия кожен ботуш. В всяка следваща стъпка Алексис идваше все по-близо. Вече беше почти време…
Пръстите й обхванаха студения камък. Ако само вторият човек се приближеше достатъчно до Фрогет, скрит точно зад онези храсти…
— По дяволите, какво правиш толкоз време!
— Вече съм готова.
Индия се изправи бавно, стиснала диаманта. Мъжът пристъпи още няколко сантиметра към нея с надеждата да види бижуто.
Младата жена разтвори длан.
Първите розови лъчи на зората светнаха над хълма и камъкът в ръката й блесна в цялото си великолепие. Човекът на възвишението блъсна момиченцето напред; в това време неговият съдружник издаде нисък, доволен звук.
— Удоволствие е да се прави бизнес с вас, миледи — заяви подигравателно той. — А сега, ако нямате нищо против, ще взема диаманта и ще ви помоля да дойдете с нас, докато…
Лейди Деламиър чу вика на Алексис, последван от пукота на пистолет. Само след секунда и Иън, и Конър бяха на земята и тичаха след своите цели. В това време Фрогет се бе заел енергично с похитителя на детето и двамата се боричкаха на земята.
Алексис тръгна, препъвайки се, към своята приятелка, когато на хълма се появи трети човек, който се движеше право към момиченцето.
Сърцето на Индия спря да бие за момент. Тя измъкна пистолета от чантичката си и опита да се прицели, но той бе прекалено близо до детето. Не можеше да рискува да стреля. Можеше само да наблюдава ужасена как новопоявилият се се приближава все повече и повече.
И тогава, обвит в облак от листа, Девлин катапултира от далечния край на дъба, където се бе скрил. След секунда големият му камшик профуча във въздуха и се насочи към мъжа зад Алексис. Последва силен плясък и болезнен вик.
Миг по-късно Алексис беше в обятията на младата жена; цялото й телце се тресеше.
— Направиха ли ти нещо лошо, Алексис? Миличката ми, добре ли си?
Момиченцето кимна; лицето му бе обляно в сълзи.
— Държах се смело. Плаках само веднъж. Щеше да се гордееш с мен.
— Аз се гордея с теб. Много, много се гордея — отвърна прегракнало лейди Деламиър.
— Не забравих и куклата си — додаде Алексис и показа парцаливата фигурка, която я придружаваше
