След моментно колебание Девлин кимна.
— Както обикновено имаш право. Иска ми се само да беше с нас и на Ватерло.
Но топлината изчезна от погледа му почти толкова бързо, както се бе появила. Когато доведоха големия бял кон от удобните конюшни в селото, лицето му отново бе затворено и мрачно.
Обратният път към Лондон бе истински кошмар за Индия. Четиримата ездачи не даваха мира на животните и взеха разстоянието за рекордно време, като спряха само веднъж в една малка гостоприемница току преди Тотнъм. Небето бе осеяно с червени и пурпурни облаци, когато най-после завиха по оживената главна улица недалеч от „Белгрейв Скуеър“. Макар младата жена да копнееше да се отдаде на размисли върху разкритията си от последните няколко часа, не можеше да отдели съзнанието си от невинното дете, попаднало в такава опасност.
Щом влязоха в двора, Дев скочи от коня си и подаде юздите на чакащия коняр. Лейди Деламиър знаеше, че той се моли вече да е получил съобщение от похитителите на Алексис.
Карлайл прекоси почти бежешком градинката и заизкачва задното стълбище на къщата.
— Колкото по-дълго чакаме, толкова по-малко вероятно става да…
Не довърши думите си и стовари юмрук върху вратата. В очите му се четеше нямата болка на ранено животно, болка, каквато Индия не бе виждала досега.
Искаше й се да го докосне и да го утеши, но знаеше, че това не бе по силите й. Единствено завръщането на момиченцето у дома щеше да премахне мъката от погледа му. А ако се проваляха, ако вече беше прекалено късно…
Отказваше да мисли за подобна вероятност.
Мястото, където лежеше, беше тъмно и студено. Някъде над главата й капеше вода, шумно и непрестанно. Не се чуваха никакви гласове, нито стъпки, единствено капещата вода й правеше компания.
И Алексис беше уплашена, ужасно уплашена.
В шест часа същата вечер всички се струпаха в кабинета на Торн. Чилтън съобщи мрачно, че все още не бяха получили съобщение. Той самият не се бе отделял от вратата, откакто бяха отвлекли детето.
Девлин стисна зъби, когато чу тази новина. Излезе вдървено от стаята, сякаш замаян от убийствен удар. Когато се върна десет минути по-късно, беше без брада и с други дрехи. В очите му все така се четеше ужас, но сега вече в тях имаше и непоклатима решимост.
— Трябва да изпратя някои съобщения. Тези престъпници скоро ще разберат, че са изгубили играта. — Погледна към Индия. — Междувременно по-добре си почини малко. Ако целта им е да получат диаманта, те може да поискат да присъстваш самата ти, тъй като камъкът е бил видян за последен път в теб.
Лейди Деламиър кимна вцепенено; искаше й се никога да не бе виждала проклетата скъпоценност. Миг по-късно усети ръцете на Торн върху раменете си.
— И не си набивай в главата, че имаш някаква вина, тъй като нямаш. Грешката е моя, единствено моя. Ако не беше заради проклетия диамант, щеше да бъде за нещо друго, тъй като не се съмнявам, че наблюдават дома ми от мига, в който стъпих в Лондон. Ето защо бе толкова важно Херингтън да стои тук, за да ми дава възможност да влизам и излизам, когато пожелая. — Пръстите му погалиха бледата й буза. — Чилтън ще те заведе горе. Не се страхувай, ще те извикам веднага, щом науча нещо.
Индия прибра нежно тъмния кичур, паднал на челото му.
— Толкова си различен. В началото се учудих как е било възможно да бъда заблудена до такава степен, но сега вече знам. Случилото се промени и двама ни, Дев. Ти не се прибра от Ватерло, поне не като същия човек. Но дори да се бе прибрал, аз нямаше да бъда тук да те посрещна, защото и аз вече не съм същата жена. Но се моля да бъдем по-силни, тъй като тази сила ще трябва да ни помогне по някакъв начин да спасим Алексис.
— Вярвай! — Пръстите му се сплетоха с нейните, стиснаха ги. — Никога, никога не преставай да вярваш в това.
В девет часа тримата мъже все още кръстосваха Лондон в търсене на човек, видял момиченце, което отговаряше на описанието на Алексис. Индия почиваше на горния етаж, докато Чилтън не се отделяше от главния вход, а двама от конярите пазеха конюшнята.
Но от похитителите на Алексис все още нямаше вест.
Херингтън и Фрогет се върнаха, уморени и сериозни. Хапнаха студено месо и много силен чай, които икономът им сервира в мрачно мълчание.
Когато лейди Деламиър слезе на първия етаж, бледността по бузите й бе понамаляла, но тревогата бе останала. Беше достатъчно да види лицата на мъжете, за да разбере, че не знаеха нищо за детето.
При последния удар на часовника в единайсет часа, главният вход се отвори със замах и вестибюлът се огласи от нечия твърда стъпка. На вратата на библиотеката на Торнуд се появи висока фигура с гърбав нос.
— Какво чувам за някакво отвлечено дете? — попита херцог Уелингтън, като влезе в кабинета. — Това е варварски акт, другояче не може да се нарече! Ще повалим тези вълци на земята, тържествено се заклевам. — Изхлузи с движение на раменете горната си дреха и я хвърли в ръцете на стоящия до него човек. — Ще имам нужда от онези книжа, Стивънс. И от двата комплекта, в това число и картите.
— Разбира се, ваше височество.
Секретарят му незабавно извади дебел свитък документи от кожената си чанта.
— Превъзходно. А сега, Торн, кажи ми какво откри досега.
Алексис потрепера.
Огледа тъмнината наоколо, като опитваше да не заплаче. В ръцете си стискаше старата кукла, която бе пренесла през половин Европа до Англия след ужасите в Брюксел.
Сега тя бе единственото й другарче, ако се изключат капещата вода и чуващите се от време на време шумове в мрака. В случая тъмнината дори беше добре дошла, тъй като благодарение на нея момиченцето не знаеше, че приглушените звуци се издаваха от плъхове. И така, то чакаше, слабото му телце потреперваше, свито на топка.
Но с минаването на часовете детето започна да открива, че вече не е само. Наоколо му се движеха сенки. Високи, ясни фигури с успокоителни усмивки на лице. Беше ги виждала понякога и преди, тогава, когато заплашваха да я обземат самотата и страхът.
Сега сенките започнаха да се приближават и я наобиколиха; тази изпълнена с решимост армия щеше да я защитава от всякакво зло.
Така поне си мислеше Алексис, унесена и полузаспала, без да изпуска куклата от ръцете си. Тогава усети присъствието на още една фигура, на едно усмихнато момченце с блеснали очи, изпълнени с щастие, което я наблюдаваше.
Алексис разбра, че това е същото дете, което бе видяла край Индия.
Всеки друг би взел това за дело на фантазията, за призрак, породен от болен мозък. За момиченцето обаче образите бяха толкова реални, колкото и студената земя, върху която лежеше. И те я изпълваха с надежда.
Когато вратата скръцна и се открехна бавно, вече бе готова и дори не трепна. Вече знаеше кой е посетителят.
