Палубата беше скрита от дима, образуван от изстрелите на оръдията на вражеския кораб. Французина най-после успя да различи през пушека и хаоса на биещите се тела стройната фигура на своята пленница, която се бе отправила към щирборда. Насред пътя й направиха засада, но тя се извъртя, ритна нападателя си в слабините и изби пистолета от ръката му. После го хвърли на своя спътник и двамата се отправиха към едната страна на платнохода. Когато други двама от речните пирати опитаха да я спрат, тя размаха пистолета си и ги накара да се оттеглят.
Капитанът видя, обхванат от ужас, как други четирима започнаха да я обграждат бавно. Сега вече имаше само един начин да стигне навреме до нея.
Сграбчи едно въже, спусна се по него във въздуха и стъпи на палубата. Междувременно повали двама псуващи моряци и изби с ритник оръжието на трети.
Но пристигна късно. Неговата пленница вече се бе качила върху перилото на „Циганката“ и махаше нервно на своя спътник, който беше все още на палубата.
— Скачай, Фрогет! Скачай веднага!
И полетя надолу към разпенените вълни.
Когато Французина достигна парапета, тя се виждаше като дребна фигурка.
Приятелят й стоеше пребледнял.
— Нямаше как да тръгна, не мога да плувам. — Погледна умолително към пирата. — Трябва да разберете. Не й причинявайте нищо лошо. Тя е…
Пъркинс грабна ръката му.
— Тихо. — Понижи глас. — Капитанът ще се погрижи за жената.
Младият мъж можеше само да се надява, че ще успее да го направи. Потрепера, попипа рамото си; усещаше болка в ставата. Началото не беше особено обещаващо. Мрачно хвърли пистолета на своя помощник.
— Погрижи се да не съсипят кораба, докато ме няма, Пъркинс.
Хвърли се в реката и се спусна след нея.
Дъхът му секна от силата на удара с водата. Когато подаде глава над вълните, капитанът на „Циганката“ видя, че жената имаше двайсетина метра преднина. След малко обаче я настигна, но в последния момент тя се извъртя и го ритна с всичка сила с десния си крак в рамото.
Прониза го силна болка. Той нагълта вода и потъна за момент. Когато се показа отново, бе стиснал ядосано челюсти. Щеше да я накара да си плати за това.
Разбира се, ако въобще успееше да използва отново ръката си. Струваше му се, че се бе измъкнала от ставата.
Опипа рамото си; беше постъпил глупаво, като се преметна над палубата с въжето. „Очевидно вече не съм същия като преди“ — помисли с горчивина Французина. А сега трябваше да хване пленницата. Която при това бе на половината път до брега, докато той самият опитваше да си поеме въздух.
Опита да не мисли за болката и се насочи право към скалистото заливче. Многогодишната практика го бе направила силен плувец, така че в крайна сметка стигна брега доста преди англичанката.
Сега вече щеше да й даде урок. Хвана я, когато й оставаха не повече от три метра. При развихрилата се борба тя го блъсна и той удари рамото си в някаква скала.
Този път болката бе умопомрачаваща. Пиратът затвори очи, пребледнял и потен.
— Ти си ранен!
„На всичкото отгоре се учудва“ — помисли раздразнено той.
— Разбира се, че съм ранен. Днес за втори път едва не ме кастрираш. Надявам се, че се радваш на успеха си.
На лицето й обаче не видя и следа от триумф. Тя потръпваше леко, погледът й бе разтревожен.
Заради него ли?
Странна болка стисна сърцето му.
— Защо избяга?
— За да привлека вниманието ти.
— Какво?
— За да привле…
— Чух те. — Взря се в потръпващото й изцапано лице, в полепналата по врата й червеникава коса. — Е, сега постигна целта си, малка глупачке, но предлагам да не стоим тук и да спорим, докато измръзнеш до смърт. На всичкото отгоре не можем да се върнем и на кораба. Един поглед към мократа ти риза и целият екипаж ще разбере, че не си мъж.
Индия сведе очи към меката батиста. Тя бе полепнала по гърдите й като втора кожа. Изчерви се, а след като погледна спътника си, се намръщи.
— Файтон ли чакаш? Ако е така, няма да имаш късмет. — Поклати глава и прошепна: — Да вървим.
Французина усещаше погледа й върху себе си, докато го следваше покрай разпръснатите по брега дървета. Сред тях се виждаше стара каменна къща, обвита от диви къпини. Сочните им червени плодове изпъкваха на фона на пищната зеленина. Двамата успяха да разчистят буйната растителност и да отворят входната врата.
— Пазя тази къщичка за всеки случай, ако нещата на „Циганката“ станат прекалено напечени — обясни капитанът. — Ето там има дървета. — Трепна, когато се наведе над огнището. — Аз ще запаля огън.
— Не, аз ще го запаля.
Лейди Деламиър се взираше намръщена в ръката му. Без да му даде възможност да протестира, събра умело дърветата в огнището, после удари кремъка, който намери на полицата над него. Скоро огънят започна да пука успокояващо и стаята се затопли.
Французина затвори очи и облегна дългото си тяло на купчина чували. Да, учудващо глупаво бе постъпил — да прелети, хванат за въжето, над палубата. Единственото му извинение бе, че се бе уплашил за нея, като я видя заобиколена от четиримата ухилени пирати.
— Къде си се научила да палиш така добре огън? — попита младият мъж.
— В Египет, в Индия, в Гърция — усмихна се почти незабележимо тя.
— Доста бурен живот си водила, anglaise. По-бурен от моя, както изглежда. Но все пак остави останалите дървета. С тях ще се заема аз.
— Защо?
— Защото би трябвало да го направя аз.
— Кой го каза?
— Природата го казва. Обществото го казва. Аз го казвам. — Обърна се леко, стисна в длан рамото си. — Аз съм мъжът, все пак.
Погледът й стана замислен, докато оглеждаше изпъкналите мускули там, където се бе разтворила ризата му.
— Ти си ранен. А и аз може се справям по-добре с паленето на огньове. — След като постави още една цепеница във вече разгорелия се огън, Индия се обърна и се вгледа в дългото му тяло, отпуснато върху чувалите. — В моето семейство всички си помагаме едни на други. Така живеят семейство Деламиър. — Погледът й потъмня предизвикателно. — И си помагаме еднакво, независимо от пола.
— В такъв случай си… много щастлива. — Французина стисна зъби. — Глупаво би било да споря за нещо, в което не съм и наполовина толкова добър. Но ти сигурно си замръзнала. — Потупа върху чувала до себе си. — Ела да седнеш тук.
Когато младата жена се настани предпазливо до него, той метна някакво старо наметало върху раменете й.
Опасно беше да стои така тук, знаеше го, но не му пукаше. Стаята тънеше в тишина, като се изключи пукането на огъня. Мълчанието и топлината го правеха сънлив. Беше полузаспал, когато ръката й политна към рамото му.
— Какво правиш?
Пръстите й очертаваха контурите на стар белег, който проблясваше на светлината на огъня.
