различен.
— Така ли, мила моя? — Тонът му стана по-груб. — Мисля, че грешиш.
Мазолестият връх на показалеца му се плъзна по бузата й, а после прекоси внимателно извивката на устата й.
— К-какво… какво правиш?
— Чудя се.
— Какво се чудиш?
— Защо се е отказал толкова лесно твоят капитан. Аз нямаше да те дам. Дори ако ме обстрелваше цяла флота английски фрегати.
— Т-така ли? — Индия се мъчеше да види изражението му, но това бе почти невъзможно на слабата светлина на единствената свещ. — Какво щеше да направиш?
— Нещо много опасно, струва ми се. — Палецът му погали средата на устните й и тя почувства странното желание да ги разтвори за него. Разбира се не обърна внимание на подобно желание. — Първо щях да я докосна. — Прибра кичур коса от лицето й. — И тук, струва ми се.
Наведе глава.
Лейди Деламиър се олюля за момент, после настръхна. Какво правеше? Нима приемаше авансите на този негодник, на този речен пират?
— Стой далеч от мен, змия такава! Омръзнаха ми номерата ти!
Но, кой знае как, се озова плътно притисната в гърдите на своя похитител.
— О-освен това — заекна тя, — ти кървиш!
— Може и така да е — отвърна грубо той и след това прошепна: — На места, които не можеш да видиш. — Погледна надолу и изсумтя презрително. — Това тук не е нищо.
Докато говореше, през разсечената му риза продължаваше да капе кръв.
— Приятно ти е да ме измъчваш. Много низка постъпка от твоя страна. — Гласът й прозвуча напрегнато. — Проклети да сте и ти, и всички мъже!
Ядосана на унизителната си моментна слабост, тя се изви рязко, освободи се от обятията му и грабна последните чаши. Удари ги в стената, където издрънчаха със задоволителен трясък. Тогава забеляза ножа си, който вече бе близо до нея, на ръба на леглото, където го бе захвърлил Французина.
Лейди Деламиър се спусна към него и в устрема си се спъна и падна върху изпочупените стъкла. Болката проряза бедрото й. Стисна очи, опитвайки да задържи сълзите.
— Свирепа — рече капитанът, но думата прозвуча като ласка. — Каква си дива, също като косите си. Изобщо не ми приличаш на англичанка, в крайна сметка.
— Англичанка съм. И не съм дива. О, само се махни.
Пиратът присви очи, когато видя, че притиска бедрото си.
— Нарани ли се? — Бързо е вдигна и я понесе към леглото. — Наистина си точно толкова дива, колкото и онзи кон, за който твърдиш, че не бил твой.
— Не съм дива.
Но този път протестът й прозвуча по-слабо, тъй като трябваше да се бори със сълзите си.
— И дива, и безразсъдна. — Французина отдръпна треперещите й пръсти и свали старите бричове. Видя, че стъклото бе забито дълбоко в кожата й. — По дяволите. — Внимателно измъкна нащърбеното стъкло и го захвърли върху скрина. След като тършува известно време в някакво чекмедже, се върна с парче чист памучен плат, напоено с бренди. — Може да те заболи.
— Как пък не — измърмори Индия; лицето й бе пламнало от смущение.
Но твърдите пръсти се плъзнаха безмилостно по голата й кожа и нещо в това докосване накара сърцето й да затанцува като опиянено.
— Достатъчно! — изграчи тя. — Ще… ще се оправя.
Проницателните очи я оглеждаха известно време, очевидно впечатлени от изтощението, изписано върху лицето й.
— А сега поспи, Моя Индия.
Сега пък нещо в галещия му глас накара кръвта й да кипне.
— Нямаш право да използваш името ми, змия такава.
— Така ли? Мисля, че имам това право… както и всяко друго, което избера. — Засмя се мрачно и се поклони подигравателно. — А сега ще те оставя да поразмислиш върху онова, на което те научих тази нощ. — Тръгна, но спря на вратата. — Спи спокойно, мила моя.
Вдигна резето и излезе навън. То се затвори след него и я заключи сама в кабината.
— Пусни ме! — изкрещя младата жена, като се спусна към изхода.
— Може би утре. А дотогава престани с тези крясъци или ще се върна, за да вкарам още малко мозък в главата ти, момче. А на сутринта ще платиш за всички ирландски кристали, който изпочупи.
Този път във вратата се удари едно от чекмеджетата.
— Не, дори ако беше самия Барбароса!
Крачеше напред-назад из стаята.
Проклинаше.
Удряше ядосано по вратата.
След малко се облегна на една от стените и бръкна дълбоко в джоба си. Разтвори длан; в нея гореше подобен на зората розов пламък. Поне все още имаше диаманта си.
Индия погледна към заключената врата и се намръщи. Беше дошла специално заради Французина, но нещо не й даваше да спомене за безценния камък. „Не още“ — реши най-сетне тя. В крайна сметка той можеше да се окаже единственият й шанс да се измъкне от този главорез.
След като прибра диаманта и фуча още петнайсетина минути, лейди Деламиър реши да запази енергията си за завръщането на този пират, който я изкарваше от кожата й. Подуши подозрително одеялото, метнато върху тясната койка и откри с облекчение, че е изненадващо чисто.
Отпусна се на леглото, като изпусна с гневно съскане въздуха от гърдите си. Часовете, прекарани в напрежение, най-после си казаха думата. Младата жена затвори очи и почти веднага потъна в мрак и сънища.
Сънят започна както винаги, с барабанен бой и викове, и маршируващи крака. Внезапно Индия се озова отново там, в Брюксел, задръстен с коли и фургони, и войници, бързащи да се присъединят към частите си.
Тя бягаше из тълпата, търсеше високо стройно тяло с широки рамене и с предизвикателна нехайна усмивка. Лицата обаче винаги бяха на други и тя така и не го откри.
Надалеч бумтеше артилерията и ужасените селяни бягаха. Първите ранени скитаха из улиците. В уморените им погледи виждаше преживяния от тях кошмар: кръв, омраза и страх, и кал, много кал.
Индия се мяташе, като се опитваше да прогони спомените.
През цялото време си повтаряше, че всичко ще бъде добре, ако не спре да търси. Щеше да го открие, само ако го бе дирила достатъчно дълго…
Французина стоеше с фенер в ръка и наблюдаваше как красивата му пленница шепне неуморно и се извива в съня си. Очите му бяха приковани в тънките й пръсти, които се вкопчваха в сенките и призраците, които той не можеше да види.
Стисна зъби, когато младата жена отметна одеялото и извика. Едната й гърда се очерта под меката батистена риза, която бе облякла.
Пиратът изруга наум, пришпорен от желание, жаден да я затисне под тялото си и да проникне в нея.
Стисна юмруци, за да не се поддаде на желанието си. Усещаше носещото се от Индия ухание, нежно и едва доловимо, на виолетки и бергамотова есенция. Слабините му бяха натежали, кръвта течеше гореща и
